— Мога ли да взема бележника на Дейв Холдън? — запита Рик докато се надигаше. — Ще го прегледам по пътя.
— Да видим първо какво ще стане в Сиатъл — отвърна Брайън. В тона му се долови непреклонност, която не остана скрита за Рик Декард.
Когато приземи хелимобила на покрива на „Роузен асосиейшън“ в Сиатъл, Декард откри, че вече го очакват. Към колата се приближи стройна млада жена, с черни коси, огромни модни прахопречистващи очила, пъхнала ръце в джобовете на ослепителното си сребристо наметало. На лицето й бе застинало зле прикрито отвращение.
— Какво има? — попита Рик докато излизаше от колата.
— Не зная — отвърна уклончиво момичето. — Може би не ми хареса начинът, по който разговаряте с нас по видеофона. Няма значение. — Тя неочаквано протегна ръка и Рик по навик я стисна. — Казвам се Рейчъл Роузен. Предполагам, че вие сте мистър Декард.
— Идеята в края на краищата не беше моя — оправда се той.
— Да, инспектор Брайън ни каза. Но вие сте официален представител на Полицейската служба на Сан Франциско, а това е институция, която никога не е вярвала, че нашата корпорация е от полза за обществото. — Тя го разгледа иззад дългите си, вероятно изкуствени мигли.
— Хуманоидният робот, — отвърна Рик, — е всичко на всичко една машина. И като всяка машина, може да бъде както полезен, така и вреден. Ние се интересуваме от него само във втория случай.
— Предполагам, че именно затова идвате — каза Рейчъл. — Вие сте наемен ловец, нали, мистър Декард?
Той сви рамене и призна с неохота.
— Тоест вие сте от онези, които гледат на хуманоидния робот като на парче нежива материя — продължи момичето. — За да можете да го „отстраните“, както се изразяват във вашите среди.
— Подбрана ли е вече групата за мен? — рече той. — Бих искал да… — той млъкна, защото погледът му бе попаднал върху техните животни.
Само една могъща асоциация, осъзна Декард, е в състояние да си го позволи. Подсъзнателно бе очаквал, че подобно нещо е възможно и това, което изпита бе по-скоро завист, отколкото изненада. Декард безшумно се приближи към най-близката клетка. Вече долавяше миризмата им, смесица от различни животински видове, едни стояха, други се бяха изтегнали, а съвсем наблизо спеше един енот.
Никога преди това Рик не беше виждал жив енот. Познаваше животното единствено по триизмерните изображения, които показваха по телевизията. По някаква неизвестна причина, енотите бяха пострадали от радиацията почти толкова тежко, колкото и птиците. Без да мисли той извади от джоба си измачкания каталог на Сидни и погледна в раздела за еноти. Цените тук естествено бяха в курсив, подобно на тези на перчерънските коне, на пазара подобни екземпляри просто не се предлагаха, независимо от сумата. Отбелязаната в Сидни цена бе за последната извършена продажба на енот. Цифрата беше астрономическа.
— Нарича се Бил — рече момичето зад него. — Бил Енотът. Сдобихме се с него миналата година от една спомагателна компания.
Тя вдигна ръка и едва сега Рик забеляза охраната, въоръжена със скорострелни автомати образец „Шкода“, очите им — вперени в него от мига, когато беше кацнал на покрива.
„Не изглеждат никак впечатлени от полицейските опознавателни знаци на хелимолиба“ — помисли си Рик.
— Един крупен производител на андроиди, — произнесе замислено той, — инвестира печалбата в животни.
— Погледнете онази сова — подхвърли Рейчъл Роузен. — Вижте, сега ще я събудя.
Тя се отправи към средна по размери клетка, в центъра на която се издигаше изсъхнало разклонено дърво.
„Но на Земята вече няма сови — понечи да възрази Рик. — Или може би само така смятаме. Каталогът на Сидни ги причислява към изчезналите животни.“
Той последва момичето, като машинално извади каталога от джоба си. Нямаше съмнение. Сидни никога не грешаха. И това го знаеше всеки. В противен случай на кого може да се вярва?
— Изкуствен е — досети се изведнъж Декард. Разочарованието го прободе като нож.
— Не — тя се усмихна и Рик видя, че има малки, равни зъби, блестящи като косата и очите й.