Изпълнен отново със сили Декард запали мотора, вдигна хелимобила в небето и го насочи към Сан Франциско, на близо седемстотин мили на юг.
Изправена пред пенфилдовия емоционален синтезатор, Айран Декард замислено плъзгаше пръст по циферблата. Чувстваше се прекалено отпаднала и безсилна да набере каквото и да е, сякаш някаква неимоверна тежест беше закрила бъдещето и всичко, което се таеше в него.
„Ако Рик беше тук, — помисли си тя, — сигурно щеше да ме накара да избера комбинация 3, която да събуди в мен желанието за избиране на комбинации, като например искряща радост или страст за телевизионни предавания, каквито и да са те. Всъщност, какво ли дават сега? — Айран въздъхна и мислите й отново се върнаха към изчезналия Декард. — Или ще си дойде, или няма“ — рече си тя и при тази мисъл почувства, как костите й сякаш омекват от настъпващата старост.
На вратата се почука.
Айран дръпна ръка от циферблата и си помисли:
„Сега вече няма смисъл да набирам каквото и да е. — Това сигурно е Рик“ — тя изтича към вратата и я разтвори широко.
— Здравей — каза той. Стоеше на прага, с рана на бузата, изпомачкани и посивели дрехи и дори косата му беше покрита с прах. Прах имаше по лицето и ръцете му, само очите бяха чисти, големи и блестяха като на малко, възбудено момче.
„Сякаш цял ден е играл навън — помисли си Айран — и сега е време да се прибира у дома. За да се измие, да си почине и да разкаже за всички чудеса, които са му се случили през деня.“
— Радвам се да те видя — рече жена му.
— Имам нещо — той вдигна пред себе си картонена кутия и влезе в апартамента без да я остави никъде. Като че ли вътре имаше нещо необичайно ценно и чупливо, за да бъде оставено и той искаше да го запази с ръцете си.
— Ще ти направя кафе — предложи Айран. Тя отиде до печката, натисна комбинацията за кафе и след минутка поднесе на масата димящата чаша. Без да изпуска кутията Рик седна, а на лицето му продължаваше да грее радостното удивление. През всичките години, откакто живееха заедно никога не беше виждала подобно изражение. Нещо се беше случило от последната им среща, след като снощи бе излетял с колата в неизвестна посока. И ето че той беше отново тук, стиснал в ръце странната кутия, в която може би се криеше тайната за чудатото му поведение.
— Смятам да си легна — обяви Рик. — Ще спя цял ден. Обадих се на Хари и той ми каза днес да си почина. И точно това смятам да направя.
Съвсем внимателно той остави кутията на масата до себе си, вдигна чашата с кафе и отпи малко, сякаш за да не я обиди.
Айран се настани срещу него и попита:
— Рик, какво има в кутията?
— Жаба.
— Мога ли да я видя? — тя го наблюдаваше докато развързва кутията и вдига капака. — О! — рече Айран като видя жабата. — Хапе ли?
— Вземи я, няма да те ухапе. Жабите нямат зъби — Рик вдигна съществото и го протегна към нея.
— Мислех, че всички жаби са изчезнали — каза тя и я завъртя за да я огледа отдолу. — Жабите наистина ли могат да скачат? — запита Айран докато разглеждаше задните й крачета. — Искам да кажа — може ли да скочи неочаквано от ръката ми?
— Това е пустинна жаба — обясни Рик. — Те имат слаби крака и по това се различават от водните жаби. Освен това, пустинните жаби могат да издържат дълго време без вода. Намерих я в пустинята, близо до орегонската граница. Там, където всичко живо е измряло — той протегна ръка към жабата. В този миг нещо привлече вниманието на Айран. Тя плъзна пръст по коремчето на жабата и нокътят й докосна контролния пулт. Капачето се отвори.
— О! — възкликна Рик и лицето му започна да посивява. — Да, виждам, права беше. — Декард разглеждаше покрусен от фалшивото същество, взе го и опипа замислено крачетата, сякаш не разбираше какво става. След това отново го положи в кутията.
— Чудя се как ли е стигнала чак в пустинята? Някой трябва да я е занесъл там. Но нямам представа защо ще го прави.
— Може би не биваше да ти казвам, че е електрическа — тя протегна ръка и го докосна по рамото. Чувстваше се виновна за промяната, която бе настъпила в него.
— Не — поклати глава Рик. — По-добре че знам. Предпочитам да го знам — поправи се той.
— Искаш ли да ти настроя емоционалния синтезатор? Ще се почувстваш по-добре. Винаги си извличал от него повече полза, за разлика от мен.
— Не, ще се оправя — той поклати глава, сякаш се мъчеше да си проясни мислите. Имаше замаян вид. — Онзи паяк, който Мерсер даде на особения. Сигурно и той е бил изкуствен. Няма значение. Електрическите същества също имат свой живот, доколкото това може да се нарече живот.
— Изглеждаш, сякаш си пропътувал пеша стотина мили.