Местното законодателство забраняваше да се практикува обръщане на времето, способност, която позволяваше да се съживяват мъртвите. Обясниха му го, когато стана на шестнадесет. Той продължи да практикува, скришом, в гората, но една старица, която никога не бе виждал го издаде. Дори без да поискат съгласие от родителите му те — убийците — се заеха да бомбардират с тежки частици уникалния възел, който се бе оформил в мозъка му, атакуваха го с радиоактивен кобалт и изведнъж той се озова в един съвсем различен свят, за чието съществувание дори не бе подозирал.
Това беше дълбока и мрачна яма, запълнена с разложени трупове и мъртви кости. Изминаха много години, преди да успее да се измъкне от там. А вече бяха изчезнали и оселът и жабата, същества особено важни за него, останали бяха само гниещи разчленени трупове. И най сетне една птица, която бе дошла по тези места за да умре, му разказа къде се намира. Беше потънал в дълбините на гробищния свят. И нямаше да се измъкне обратно, докато не се превърнат в живи същества костите около него, защото той беше станал неразделна част от кръговрата на този свят. И докато не се надигнат всички живи същества, не можеше да възкръсне и той.
Колко време бе продължила тази част от цикъла той не можеше да каже. Нищо не беше се случило и по такъв начин нямаше с какво да се измерва времето. Най-накрая костите се сдобиха с плът, а в пустеещите орбити на черепите замигаха разноцветни очни ябълки. В същото време затракаха клюнове, рев, лай и вопли се надигнаха от новооформените устни, гърла и морди. Може би причината за това се криеше в него, може би отново бе израснал екстрасенсорният възел в мозъка му. Или пък той нямаше нищо общо, а просто бе станал свидетел на един естествен процес. Както и да е — важното бе, че вече не потъваше, а бе поел пътя нагоре — заедно с всички останали. Отдавна вече ги бе изгубил от погледа си. Но те бяха тук. По някакъв странен начин долавяше присъствието им вътре в себе си.
Изидор постоя още малко, наслаждавайки се на незабравимото усещане, сякаш съществото му се е сляло с всички останали живи същества, после неохотно пусна ръкохватките. Както винаги, усещането трябваше все някога да свърши, а и освен това твърде силно го болеше рамото, от удара на камъка.
Той разтвори ръце, после погледна раната и се отправи с неуверена крачка към банята за да измие кръвта. Не за първи път получаваше подобни рани, докато се сливаше с Мерсер и едва ли щеше да е последен. Някои хора, особено по-възрастните дори умираха в подножието на върха, където мъченията бяха още по-страшни.
„Ще мога ли още веднъж да преживея това изпитание? — питаше се Джон докато промиваше раната. — Нищо чудно да получа сърдечен удар. По-добре щеше да е ако живеех в центъра. Там има лекари, разполагат с апаратура. А тук, сам, в това пусто място рискът е твърде голям.“
Но той знаеше, че е готов да поеме този риск. Много пъти го беше правил. Както и всички останали, особено възрастните, които не можеха да се похвалят с особена физическа издръжливост.
Джон изтри раната с една хартиена салфетка.
И тогава чу, някъде отдалеч приглушения звук на работещ телевизор.
„Значи още някой живее в сградата — помисли си той. Струваше му се почти невероятно. — Това не е моят телевизор. Чува се твърде слабо, а и усещам как трепти пода. Значи е под мен, на някой от долните етажи! Вече не съм сам — изведнъж осъзна Джон. — Имам съсед, който е заел един от празните апартаменти, при това толкова близо до мен, че мога да го чуя. Трябва да е на второ, или трето ниво. Я чакай да помисля малко. Какво се прави, когато имаш нов съсед? Отскачаш до него, за да заемеш нещо, нали?“ Не можеше да си спомни точно, никога преди не му се бе случвало подобно нещо — хората напускаха своите жилища за да емигрират, но никой не се нанасяше. „Може би ще е по-добре, ако аз занеса нещо — реши Изидор. — Например чаша вода, или мляко, да, мляко, малко брашно, или пък едно яйце, сиреч — техните изкуствени заместители.“
Джон отвори вратата на хладилника — компресорът естествено отдавна бе престанал да работи — но единственото, което откри бе купичка маргарин, със съмнителни качества. Той я сграбчи и усещайки туптенето на собственото си сърце, пое надолу по стълбите.
„Трябва да запазя спокойствие — повтаряше си Джон. — Не бива да разбере, че съм пилешка глава. Ако научи, просто ще откаже да разговаря с мен. Не знам защо, но винаги става така.“
Той забърза по коридора.