Петко Тодоров
Мечти
Февруарска нощ тъмна като в рог. Дебела снежна пелена е покрила вцепенената земя — камък се пука от студ. Фортуната все злобно и по-злобно извива страховитата си песен: ту спусне се като вихрушка, подигне парцали сняг от земята, смеси ги с виющите се из въздуха и ядно се задавя на оголелите дървеса, ту свирепо се изкиска и полети нагоре към сдървеното мрачно небо. Далече-далече из мъртвото поле се понесат някакви твърди, несхватаеми звуци, които сухо и унило шепнат на душата, и пак „дрън-дрън-дрън“ се подема от кълцящите коне на пощаджията. Само каруцаринът и пощальона вървят през тая снежна пустиня: омаяни, зашеметени, като да минават през някой чужд таинствен мир.
— Сръбни му, Петре, още една… — измъква роменото шише пощальона, подавайки го на каруцаря.
— А… пий, бай Пенчо, пий ти…
И Пенчо излива няколко глътки в уста, които минутно се разливат по всички краища на тялото — той се чувства съживен. Оставя рома, загърне широкия кожух, дръпва коженото покривало на крака си и се сгуша.
— Страшна нощ, бай Пенчо — се наместя каруцаря, кандилкайки камшик над коне си, — ще се изморим, невидяло се…
Студът сякаш е схванал и езика, и ръцете на бай Пенча. Той все повече се свива в широкия си кожух, сън е притиснал уморените му клепки — струва му се да потъва в душата си дълбоко, дълбоко.
Конете кълцат, „дрън-дрън-дрън“ глухо чукат звънците и гласът им сякаш замръзва от студ. Тук-таме под булото на нощта се зачерней нещо и тъжовно навява на душа непонятен страх.
Бай Пенчо се обърне ту въз тая, ту въз оная страна, клюмне глава, сякаш света се е стоварил на гърба му, и пак я повдигне — догде му око види сняг, мраз, пустота.
— Колко ли е сахатя, бай Пенчо?
— Трябва да има два — обръща безнадеждни очи към небето той: нито една звезда, нито един луч.
— Не ни спори… дийй! — се обръща каруцаря към конете, като завъртва камшик.
И пак отново се подема монотонното „дрън-дрън-дрън“… И този звук унася бай Пенча… Спи ли, буден ли е, той сам не знае. Носи го волна мисъл нанякъде, той не може да разбере защо като всички хора не се е прибрал в къщи, ами в тая страшна нощ го влекат пощенски кола в чужди краища… А в къщи — как е хубаво сега в къщи?… Топло, да се обтегнеш, да не станеш… Пламнала нажежената печка, забумтяла, забухтяла, сякаш тананика някаква стара песен и ти се унисаш… Хвърли едно дърво, още едно и спи, не помисляй… Бай Пенчо задрямва в кожухът си и вижда своя дом, целия свят, и като да хлътва в него.
— Ех, хубаво беше едно време… не като сега — минава през главата му и той си спомня занаята: като всички хора работи си кожухарството; ех, просто, ама добро барим и сам глава на себе си — па и прилягаше му. Мющерии от първите хора му идеха на дюген и нямаше нужда да се подлага на такива теглила: всред зима, студ, мраз да върви с пощата. Но нали няма късмет, не му тръгна, заряза занаята, сега трябва да кара служба… А тежка е тази служба — не е за него. Да е някой по-млад — белки, а той четиридесет и пет години вече минава. Ех, колко много той е живял, колко нещо е минало през глава му и пак… Той не си е отдъхнал, не е поживял, света да види. Все денем и нощем на работа — чуждата работа има ли свършвание?… А той е женен и деца у него дал господ. Ей момиче, да е живо, израсло, отърсило се, до година до друга момци под стряха му ще вземат да подсмърчат… Че той тъй да им се понагледа, да им се понарадва още не е успял и ей го — години си вървят — той е, гдето се казва, вече с едина крак в трапа… И кога да ги види? Кога да им се понарадва? Върнал се в къщи премръзнал, уморен, убит, света му докривял и — изхука ги. Нима той иска да ги гълчи? — Ами като му докривяло, та сам не знае на кого да си изкара гнева?… Тръшне се, наспи се, стане, хапне надве-натри и пак в службата се впрегне… Какво да сториш? Сякаш от света са го отрязали. И какво — от света? Децата му как са израсли — не е видял!…
Размисля се бай Пенчо — забравя се, а на душа му се набира нещо: души го, тежи му. От студ се е вкочанясал и каруцаря, и той. Инстинктивно спуща ръка, вдига рома и пак една чудна сила стопля и тяло му, па и душа.
Позабравя теглило и неволи, замисля се, замечтава сладко той.
„… Ех, ще служиш — си казва, — докато се държиш на крака, ще служиш… да отслужим и на държава, и на народа, па тогава… тогава…“ — И бай Пенчо не може да измисли своето бъдеще. Чувства само той, че ще му бъде добре — тъй добре, някак вътрешно добре, както никога не е преживял…
А не е ли заслужил той? — Ех, всеки знай, нека каже: кой като него денем и нощем е тичал за службата… Дъжд, сняг, той върви с пощата — има ли някой да го не знай, кога на всички носи писма… И не друго, а писма… Майка сина през земи и морета чува с писмо… Иде писмо, не гледа ни ден, ни нощ, ни дъжд, ни вятър… Да стопли сърце на родни, а туй писмо го носи Пенчо.