Точка първа в тази мрежа бе компютърът на Конър.
Точка втора в тази мрежа бе Международната банка в Цюрих.
На Нора й бяха необходими четири месеца, за да се добере до VPN кода. Но сега, като се връщаше мислено назад, тя осъзна, че цялата работа бе свършила само за четири минути. Въобще не бе предполагала, че той толкова очевидно ще го въведе в своя джобен компютър „Полм Пайлът“ под буквата „Б“. Като банков номер.
Разбира се, не бе описал кои сметки с какви кодове са защитени. Това изискваше изморително търсене по класическия метод на пробите и грешките, продължило няколко нощи, докато Конър спеше в леглото.
Въпреки цялата усложненост на набирането на банковата сметка на Конър в швейцарската банка, както и описанията на предимствата от привилегията да бъдеш клиент на тази изтъкната финансова институция, страницата за трансакциите, програмирана от специалистите на Международната банка в Цюрих, се оказа забележително проста и достъпна. Никакви засукани буквени кодове или успокояваща духа фонова музика от Онегер.
Менюто на екрана предлагаше само три възможности, всичко на всичко три опции, изписани съвсем простичко на екрана, без никакви излишни украшения: внасяне, изтегляне, прехвърляне.
Нора кликна с мишката върху прехвърляне и на екрана веднага се появи нова страница, също толкова опростена. В нея бе изписан балансът по сметката на Конър, а най-отдолу имаше прозорче, в което собственикът на сметката трябваше да попълни каква сума иска да прехвърли.
Тя написа сумата.
В сметката имаше 4,3 милиона долара.
Щеше да вземе по-малко.
По-точно – 4,2 милиона долара.
Сега оставаше само да посочи къде да бъдат прехвърлени парите.
Конър не бе единственият финансист, който се ползва от привилегията в своите делови контакти да разчита на VPN линия. Нора написа кода на своята лична банкова сметка, наскоро открита на Каймановите острови. Благодарение на онзи неприятен адвокат по данъчно право – Стивън Кеплер, „кръщаването“ на тази офшорна сметка щеше да бъде наистина впечатляващо.
Тя натисна бутона за изпълнение на командата и се облегна назад в креслото на Конър. На екрана запълзя хоризонтална лента, сигнализираща за хода на трансфера. Вдигнала крака на бюрото, тя внимателно я следеше как бавно, но неотменно напредва.
Две минути по-късно всичко бе официално потвърдено. Нора Синклер бе станала с 4,2 милиона долара по-богата.
Вторият й удар за деня.
≈ 22 ≈
На следващата сутрин, малко след като се събуди, тя слезе на долния етаж и се зае да свари кафе, докато все още се прозяваше. Всъщност Нора съвсем не се чувстваше зле. По-скоро нищо не чувстваше.
Мислите й се проясниха едва след първата чаша с димящо кафе. Замисли се какво има да върши днес и какви са най-неотложните й задачи. Трябваше да се свърже с неколцина души, които бе длъжна да уведоми за смъртта на Конър. И да провери какво е положението при Джефри.
Първо се обади на Марк Тилингам. Той бе личният адвокат на Конър и изпълнител на завещанието му. Освен това бе сред най-добрите му приятели. Когато му позвъни, Марк тъкмо излизаше за партията си тенис, както всяка съботна сутрин. Нора си го представи в бяла фланелка, бели гащета и бели маратонки, докато той замлъкна на другия край на линията, шокиран от мрачната вест. Дори му завиждаше донякъде, че е способен да изпитва подобни емоции.
В списъка за неизбежните обаждания следваха най-близките родственици на покойника. Но този списък се оказа с възможно най-малката дължина. Родителите на Конър отдавна не бяха между живите, така че бе останала само една издънка от рода им – сестрата на Конър, Елизабет, с няколко години по-млада от него, която той според настроението си наричаше ту „Лизи“, ту „Лизард“*.
[* Lizard (англ.) – гущер. – Б.пр.]
Братът и сестрата цял живот са били много близки, освен в географския смисъл на думата. Лизи живееше на 4800 км – в Санта Барбара в Калифорния, и изцяло се бе посветила на кариерата си на преуспяващ архитект. Рядко се вясваше по Източното крайбрежие, като за последен път това се случило, преди Конър да срещне Нора.
Нора си наля още една чаша кафе и се замисли как най-добре да съобщи на една жена, която не само никога не бе виждала, но с която дори не бе разговаряла, че брат й е починал внезапно на четиридесет години.
Знаеше, че не бе длъжна да се обажда. Можеше, примерно, да помоли Марк Тилингам да го направи.
Но Нора знаеше също, че една годеница, искрено влюбена в Конър, сама би сторила това. Така че, след като намери номера на Елизабет в джобния компютър, с който Конър никога не се разделяше, тя отново протегна ръка към телефона.