— Ало? – чу се женски глас, още замаян, ако не и леко изнервен. Все пак в Калифорния още нямаше седем сутринта.
— Елизабет?
— Да, аз съм.
— Името ми е Нора Синклер…
Странно, но сестра му не заплака или поне не се чу плач в слушалката. Вместо това надвисна, зашеметяваща тишина, последвана от няколко едва чуто зададени въпроса.
Нора й предаде същото, което бе казала пред полицаите. При това дословно, едва ли не дума по дума, сякаш четеше от записките си.
— Въпреки че все още нищо не може да се твърди със сигурност до приключването на аутопсията – добави тя накрая.
Лизи и този път реагира само с озадачаващо мълчание на другия край на линията. Може би, каза си Нора, това се дължеше на чувството й за вина пред брат й, с когото отдавна не се бе срещала. Или пък внезапно връхлетялото я усещане за самота, след като бе останала единственият жив представител на рода им. А може би бе шокирана също като Марк Тилингам.
— Утре ще взема първия полет – тихо рече Елизабет и добави: – Уредихте ли всичко около погребението?
— Бих искала първо да разговарям с вас. Предполагах, че…
Елизабет се разплака.
— Надявах се да не ви прозвучи ужасно, но то е последното, за което… не мога да си представя как бих могла да… Имате ли нещо против вие да се нагърбите с това?
— Разбира се, че не – успокои я Нора. Тъкмо се канеше да сложи край на тягостния разговор, когато Елизабет преглътна сълзите си и попита:
— Откога сте сгодени с Конър?
Нора замълча. Искаше й се да избухне в сърцераздирателен плач, но размисли. Вместо това изрече с тих глас:
— Само от седмица.
— Съжалявам. Толкова съжалявам…
След телефонния разговор с Елизабет Нора посвети остатъка от деня на траурните приготовления. Можеше да уреди почти всичко по телефона: от избора на цветя до поръчването на храна и напитки за хората, които трябваше да се съберат в дома му. Но в живота все още съществуват някои задължения – особено свързаните със смъртта, – които е по-добре да се извършват лично. Сред тях бе и изборът на погребален салон.
Но дори и сега Нора отново успя да докаже умението си като декоратор. Зае се с избора на ковчег така, както подбираше мебели за своите клиенти. Конър заслужаваше най-доброто, което в случая се свеждаше до поръчването на царствено изглеждащ модел от лакирано орехово дърво с дръжки от слонова кост. Още в мига, в който погребалният агент й го показа, Нора знаеше, че ще бъде именно този модел.
— Купувам! – реши тя.
≈ 23 ≈
— Нора, знам, че точно сега може би не е най-подходящият момент – започна Марк Тилингам. – Но има някои неща, за които се налага да поговоря с теб. Колкото по-рано, толкова по-добре.
Беше вторник сутринта. Оставаха броени минути до началото на погребалната церемония. Намираха се на препълнения със скъпи коли паркинг край църквата „Сейнт Мери“ на Олбани Поуст Роуд в Скарбъроу. Нора се втренчи в адвоката на Конър през слънчевите си очила марка „Шанел“. Подхождаха великолепно на черния й костюм от „Армани“ и лачените черни обувки от „Маноло“. Двамата бяха застанали под клоните на едно голямо дърво точно до алеята, водеща към гробището.
— Става дума за сестрата на Конър. Тя, разбира се, е много разстроена. Двамата с Конър бяха толкова близки. Елизабет има някои притеснения относно твоите намерения.
— Моите намерения?
— Относно наследството.
— И какво ти е казала Елизабет? Не, остави ме да отгатна, Марк. Елизабет се страхува, че мога да оспоря завещанието на Конър.
— Да го наречем просто притеснение – уточни той. – Според законите на щата годениците не се признават за законни наследници, но това не успя да спре някои личности от опити за…
Нора поклати глава.
— Нищо няма да оспорвам, Марк. Господи! Въобще не се интересувам от наследството. Аз обичах Конър. Искам да бъда пределно ясна: не се интересувам от наследството на Конър. Можеш да го предадеш на „Лизи“.
Марк изглеждаше крайно смутен.
— Разбира се – побърза да заяви той. – Отново искам да те уверя, че съжалявам, задето се стигна до този разговор.
— Тя заради това ли ме избягва?
— Не, не мисля, че е така; тя просто е много разстроена. Като деца двамата с Конър са били неразделни. Родителите им са починали, когато били съвсем малки.
— Само от любопитство: какво й оставя Конър?
Марк се втренчи във върховете на черните си обувки.