Двете жени бяха в залата за сестринския персонал на осмия етаж. Един от асансьорите, онзи, който бе точно срещу вратата на залата, спря и вратата се отвори. Емили вдигна глава от изцапаната страница на дневника за лекарства. Към нея приближаваше познато лице.
— Здравей, Емили.
— Здравей, Нора. Как си?
— Тя как е?
— Тя е добре.
В общи линии, Емили и Нора си разменяха все същите кратки фрази всеки месец и лаконичният диалог винаги приключваше по един и същи начин. Майката на Нора винаги бе в едно и също състояние.
Емили погледна Патси. Новата сестра – без да престане да се усмихва – ги гледаше напрегнато и попиваше всяка дума от разговора.
— Патси, това е Нора Синклер – заяви Емили. – Майка й е Оливия, от осемдесет и девета.
— О! – възкликна Патси след кратко колебание. Обичайната грешка за една новопостъпила.
Нора кимна.
— Радвам се да се запознаем, Патси. – Тя пожела успех на новата сестра, преди да поеме по дългия коридор.
В това време гласът на Патси спадна до заговорнически шепот:
— Оливия Синклер… онази, която застреляла съпруга си, нали?
Емили също започна да шепне.
— Така решил съдът. Но оттогава мина много време.
— Мислиш ли, че го е направила?
— О, да, направила го е.
— Нищо не разбирам. А как се е озовала тук?
Емили надникна в коридора. Искаше да е сигурна,
че Нора се е отдалечила и няма да ги чуе.
— От това, което ми казаха – и не забравяй, че оттогава е минало много време, – Оливия се е държала доста послушно през първите пет години в затвора. Дори я сочели за пример. Но след това започнала да полудява.
— Как така?
— Ами на практика изгубила всякаква връзка с реалността. Започнала да бъбри на някакъв неразбираем свой език. И да приема само храни, чиито имена започвали единствено с буквата б.
— С буквата б?
— Е, можело да бъде и по-зле. Например да си избере х или нещо от този сорт. Буквата б поне й позволявала да яде боб, баница, бонбони, банани…
Патси се замисли напрегнато като състезател в някоя викторина, преди да се намеси:
— Ами бадемов кейк?
Емили примигна няколко пъти.
— Хм… предполагам, че може. Както и да е, накрая Оливия се опитала да се самоубие. И тогава решили да я преместят тук. – Замисли се за кратко. – Или може би първо е бил опитът за самоубийство, а после започнали проявите на лудост. Както и да е, сега знам само, че днес, двадесет години по-късно, Оливия Синклер не знае дори собственото си име.
— Господи, каква тъжна участ! – промълви Патси, която за искрено удивление на Емили умееше да си придава загрижен вид, без дори за миг да престава да се усмихва. – И от какво е болна?
— Нямам представа. Приличало, казват лекарите, на комбинация от аутизъм и Алцхаймер. Понякога говори по малко и сама се обслужва. Но като цяло, всичко е доста безсмислено. Например, ти видя ли книжната чантичка в ръката на Нора?
Патси поклати отрицателно глава.
— Всеки месец Нора й носи по един нов роман за четене. Но всеки път, когато я намира да чете, книгата винаги е обърната обратно.
— Нора знае ли го?
— Да, за съжаление.
Патси въздъхна.
— Е, все пак е добре, че продължава да посещава майка си.
— Така е, само че има още нещо – добави старшата сестра. – Майка й въобще не може да я познае.
≈ 28 ≈
— Здравей, мамо. Аз съм.
Нора прекоси малката стая и пое ръката на майка си. Леко я стисна, ала не последва ответна реакция. Не че я очакваше. Нора бе свикнала с това.
Оливия Синклер лежеше в леглото върху завивките. Беше се подпряла върху двете тънки възглавници. Повехнало лице и стъклен поглед. Жената бе на петдесет и седем, но изглеждаше на осемдесет.
— Добре ли се чувстваш? – Нора не я изпускаше от очи, докато майка й бавно се извърна към нея. – Това съм аз, Нора.
— Много си хубава.
— Благодаря. Направих си косата. Заради едно погребение.
— Знаеш, че много обичам да чета – рече Оливия.
— Да, мамо, знам. – Нора бръкна в торбата и извади последния роман на Джон Гришам. – Ето, виж, купих ти нова книга.
Тя я подаде на майка си, ала Оливия не я пое. Нора я остави на масичката до леглото и седна на най-близкия стол.
— Добре ли те хранят?
— Да.
— А какво имаше за закуска?
— Яйца и препечени филийки.
Нора се насили да се усмихне. Това бяха миговете, когато най-много страдаше, когато всичко изглеждаше, като че ли наистина общува с майка си. Ала не можеше да излъже себе си. Неизбежно, подвластна на някакъв инстинкт за самонаказание, тя подлагаше майка си на поредния тест, за да бъде съвсем сигурна.