— Знаеш ли кой е нашият президент?
— Да, разбира се. Джими Картър.*
[* Джеймс Картър, президент на САЩ 1977 до 1981 г. – Б.пр.]
Нора много добре знаеше, че няма абсолютно никакъв смисъл да я поправя. Вместо това започна да й разказва за работата си, като спомена някои от домовете, които напоследък бе обзавеждала. Например обновяването на интериорите на жилищата на приятелките й в Манхатън. Последваха новините за последните събития в тяхното ежедневие. Илейн здравата се трудела в своята правна кантора. Алисън все още била барометър по въпросите на модата в списание „W“.
— Те наистина са ми добри приятелки, мамо.
Чук, чук, чук – чу се от външната страна на вратата на стаята.
Вратата се отвори и Емили се появи с един поднос.
— Време е за лекарството ти, Оливия. – Старшата сестра се движеше плавно, почти като робот. Наля вода в стъклената чаша от гарафата на масичката до леглото.
— Ето, вземи го, Оливия.
Майката на Нора взе хапчето и го погълна, а сетне изпи водата без никакво забавяне.
— О, това ли е най-новият му роман? – попита Емили, когато погледът й попадна върху книгата, оставена от Нора на масичката.
— Току-що го издадоха – обясни Нора.
Майка й се усмихна.
— Нали знаете колко обичам да чета.
— Разбира се, че знаем – веднага се съгласи Емили.
Майката на Нора протегна ръка към книгата. Отвори наслуки на някаква страница в средата и започна да чете. От книгата, обърната наопаки.
Емили се извърна към Нора – толкова добра и толкова красива.
— О, между другото – започна Емили, преди да си тръгне, – хорът от местното училище ще изнесе концерт долу в столовата. Ще се съберат всички от това крило на клиниката. Ти си добре дошла при нас, Нора.
— Не, благодаря. Вече се каня да си тръгвам. Напоследък съм доста заета.
Емили напусна стаята и Нора веднага стана от стола. На тръгване се приведе над майка си и леко я целуна по челото:
— Обичам те – прошепна тя. – Така ми се иска да можеше да ме чуеш.
Оливия Синклер остана мълчалива. Само проследи с поглед дъщеря си, докато излиза през вратата.
След няколко минути, когато остана сама, Оливия смъкна обложката на новия роман, обърна я и отново я постави на мястото й. След което пак разтвори книгата, с обложката на корицата наопаки, но страниците вътре ги четеше съвсем нормално – от горе надолу.
≈ 29 ≈
Току-що бях приключил с почистването на обективите на фотоапарата си – при това за трети път през последните двадесет минути.
Междувременно успях да преброя колко са шевовете по кожата около волана – точно триста и двадесет; сетне промених позицията на седалката си – по-скосена и с по-голям ъгъл за навеждане напред; а накрая от ръководството за поддръжка в жабката научих веднъж завинаги колко е оптималното налягане на гумите за модела БМВ 3301 – 13,5 килограма на квадратен сантиметър за предните гуми и 15,75 за задните.
Скуката официално се приемаше като неотменна част от моя занаят.
Може би първо трябваше да й телефонирам. Не, реших аз. Запознаването ни непременно трябва да се проведе лично. Лице в лице. Дори с риск да заспя, докато я чакам в колата да се появи.
Ако знаех, че ще ми се наложи тъй дълго да вися тук, поне щях да си купя понички, от онези с крем – „Криспи“, по 7 долара и 11 цента кутията.
Но къде беше тя?
Десетина минути по-късно видях отсреща на Сентръл Авеню яркочервения спортен мерцедес, който изви към бетонираната алея за автомобили пред къщата на покойния Конър. Колата спря пред входа и тя слезе.
Нора Синклер. Предполагам, че би трябвало да добавя едно: Оу!
Тя се наведе, протегна се към задната седалка и взе една кафява книжна кесия с продукти. И докато търсеше ключа за къщата от всичките ключове на верижката, аз вече бях прекосил половината морава.
Провикнах се:
— Извинете… Хм, извинете!
Тя се обърна. Черният й траурен тоалет, с който я видях на погребението, сега бе заменен с джинси и бяла блуза с копчета отпред. Само слънчевите очила бяха същите. Косата й изглеждаше страхотно – гъста, блестяща, с великолепен тъмнокестеняв оттенък. С риск да се повторя, не ми остава нищо друго, освен да възкликна едно: Оу!
Накрая се озовах точно пред нея. Внимавах много да не преиграя с акцента.
— Вие ли сте Нора Синклер?
Със или без слънчеви очила, винаги можех да кажа кога ме измерват с поглед от главата до петите.