— Зависи. А вие кой сте?
— О, по дяволите, съжалявам. Трябваше първо да ви се представя. – Протегнах ръка. – Крейг Рейнълдс.
Нора премести кесията в другата си ръка и двамата се ръкувахме.
— Здравейте – рече тя, но гласът й все още звучеше предпазливо. – Значи се казвате Крейг Рейнълдс. И?
Бръкнах в джоба на сакото си и извадих визитната си картичка.
— Аз съм служител на застрахователната агенция „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ – обясних, след като й връчих визитката. Тя я погледна. – Моля, приемете моите съболезнования за вашата загуба.
При тези думи изражението на лицето й малко поомекна.
— Благодаря.
— И така, вие сте Нора Синклер, нали не греша?
— Да, аз съм Нора.
— Следователно мога да допусна, че сте били много близка с господин Браун.
Дотук бе с поомекването. Тонът й отново стана предпазлив:
— Да, бяхме сгодени. А сега, моля, бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?
Сега бе мой ред да се покажа леко смутен:
— Искате да кажете, че не знаете?
— Какво да знам?
Позволих си кратка пауза, преди да продължа:
— За застрахователната полица на господин Браун. По-точно казано, на стойност от 1,9 милиона долара.
Тя изумено се втренчи в мен. Както би трябвало да се очаква.
— Тогава съм длъжен да ви информирам за още нещо, госпожице Синклер, което очевидно не ви е известно – добавих аз. – Работата е в това, че вие сте посочена като единствения бенефициент.
≈ 30 ≈
Нора съумя да запази самообладание, при това го постигна с изключителна лекота.
— Как, казахте, е вашето име? – попита ме тя.
— Крейг Рейнълдс… изписано е най-отгоре на визитната картичка. Ръководя местния филиал на „Сентениъл Уан“ в града.
Докато Нора премести кесията в другата си ръка, за да погледне още веднъж визитната ми картичка, от кесията започнаха да се изплъзват няколко опаковки. Скочих и поех кесията, преди да паднат на земята.
— Благодаря ви – каза тя и протегна ръка, за да поеме отново кесията. – Съжалявам за неудобството.
— Защо не ми позволите аз да внеса това вътре. И без това се налага да поговорим.
Бих могъл да ви кажа за какво си мислеше тя в този момент. Някакъв тип, когото никога дотогава не бе виждала, й предлага да бъде поканен в къщата. Напълно непознат. Един любезен и услужлив непознат. Само че в моя случай ставаше дума за нещо много повече от обикновена любезност – за една доста тлъста застрахователна полица.
Тя отново се взря в моята визитна картичка.
— Не се безпокойте, свикнал съм с посещения по домовете – опитах се да се пошегувам аз.
Тя леко се усмихна.
— Съжалявам. Не исках да изглеждам прекалено подозрителна. Само исках да…
— Предполагам, че сега преживявате много труден период. Така че не е необходимо да се извинявате. Ако предпочитате, можем по-късно да обсъдим подробностите около тази застрахователна полица. Имате ли нещо против да се срещнем в моя офис?
— Не, всичко е наред. Моля, заповядайте.
Нора се запъти към къщата. Аз я последвах. Дотук – добре. Запитах се дали танцува добре. Защото със сигурност ходеше добре.
— С ванилия и лешници?
Тя ме погледна през рамо:
— Моля?
Аз посочих към пакета с кафе, който се подаваше от кесията.
— Наскоро ми се случи да опитам друг вид кафе, с по-модерния крем брюле. Ароматът му е много подобен.
— Не, аз предпочитам само с ванилия и лешници, но признавам, че съм впечатлена от познанията ви.
— Аз пък бих предпочел да притежавам автомобил, способен да вдига сто и четиридесет километра в час. А вместо това се занимавам с тънкостите около ароматите на сортовете кафе.
— Все пак е по-добре, отколкото нищо.
— А, вие сте оптимистка – рекох аз.
— Напоследък не съм.
Аз се ударих по челото.
— По дяволите! Глупаво беше от моя страна. Искрено съжалявам.
— Всичко е наред – отвърна тя и леко се усмихна.
Изкачихме се по стъпалата пред входа и влязохме в къщата. Преддверието беше по-голямо от моя апартамент. Полилеят над главата ми вероятно струваше повече от годишната ми заплата. Ориенталски килими, китайски вази, боже, какъв размах!
— Кухнята е натам – рече тя и ме поведе зад ъгъла. Когато стигнахме в кухнята, тя също се оказа по-голяма от моето жилище. Нора ми посочи гранитния плот до хладилника.
— Можете да оставите продуктите ето там. Благодаря.
Оставих кесията и се заех с изпразването й.
— Няма нужда да го правите.
— Поне това ви дължа след неуместната ми забележка за оптимизма.
— Наистина, всичко е наред. – Тя се приближи до мен и взе пакета с кафето с ванилия и лешници. – Мога ли да ви предложа чаша кафе?