Слава богу, не се стигна дотам.
Шофьорът на автобуса, в който пътуваше Нора, явно не бе от онези, дето обичат да си дават зор. След като се мота пет минути по трасето, моето такси успя да стигне до спирката малко след него. Когато Нора седна зад волана на своя „Крайслер Себринг“ със сваляем капак, аз вече бях зад кормилото на поръчания от мен микробус. Точно така: микробус. Бях си наумил, че никой не би очаквал да го преследва едно толкова бавно и невзрачно превозно средство.
Освен това през цялото време на гонитбата се стараех да поддържам известна дистанция от колата й. И това продължи, докато Нора най-после ми даде да разбера, че не е шофьор на раздрънкан градски автобус, а по-скоро състезател от Формула 1.
Ала колкото повече се стараех да я догоня, като че ли толкова повече тя се опитваше да ми се изплъзне. Вместо да се прикривам зад другите возила, аз бях принуден да профучавам покрай тях. Дотук с моя план за микробуса, не вдъхващ никакво подозрение.
Мамка му!
Червен светофар. Вече бях успял да се изплъзна от предишния червен светофар – в последната секунда, разбира се – ала сега се бях озовал на някакво оживено кръстовище. Нора се промъкна, а аз не успях.
Нейният автомобил вече се бе превърнал в едва различима точка в далечината, а аз нищо друго не можех да сторя, освен да псувам и да чакам. Мисълта, че съм препускал като бесен по целия този път само за да я изпусна така нелепо, караше стомаха ми болезнено да се свива.
Зелено!
Настъпих газта и едновременно с това надух клаксона. До дупка. Гумите изсвириха пронизително. Играта се бе променила в класическата гоненица „Настигни ме, ако можеш!“ и аз бях сериозно застрашен от пълен провал. Хвърлих забързан поглед към скоростомера. Сто, сто и десет, сто и тридесет километра в час.
Ето я! Зърнах колата й далеч пред мен. Позволих си въздишка на облекчение и се опитах да скъся още дистанцията помежду ни. Платното тук бе ограничено само до две ленти, а движението не беше претоварено. Така че можех да изпреварвам и изоставам, без да бия прекалено на очи.
Нещата започваха да ми се струват обнадеждаващи. Ала май избързах с оптимизма.
≈ 42 ≈
Трябваше да видя знака на пресечката – онзи, който предупреждаваше за раздвояване на пътя. Бях прекалено зает да следя масивният камион за доставка на матраци, който ми закриваше видимостта, докато се подготвях да го задмина.
Кофти решение.
Натиснах педала за газта до ламарината и се изтеглих отляво на камиона. Ала така изгубих от погледа си крайслера на Нора. Дръпнах напред и опънах врата си до болка, за да видя къде е тя в момента.
Но видях нещо съвсем друго. Големи яркожълти варели! От онези, които ги напълват с вода и ги струпват пред бетонните разделители, така че да могат да поемат удара, ако си решил да се блъснеш в бариерите.
Озърнах се назад към камиона за доставка на матраци. Сега бяхме броня до броня, а шофьорът ме зяпаше с презрителен поглед от височината на кабината си.
Отново отклоних взор към онези големи жълти варели. Те се приближаваха бързо, много бързо.
Тук платната се разделяха. Аз се бях озовал в лявото, докато Нора – в дясното. Трябваше да се измъкна.
Проклет камион!
Веднага щом ми се откри възможност, аз се втурнах напред, ала онзи в камиона също настъпи газта. Натиснах с цялата си длан клаксона и в същото време дадох още газ.
В това време крайслерът на Нора се измъкна напред и се скри зад жълтите варели, след което ускорено пое по дясното платно.
Още бях в лявото платно и се чудех как да се освободя от този капан. Нямаше никакво време за губене.
По дяволите!
Ударих рязко спирачките! Ако не успеех да мина напред, трябваше да изостана отзад. Микробусът, с всичките си два тона, се олюля диво, докато аз гледах безпомощно как камионът с матраците – поне десеттонен – започна да отбива. Едва тогава осъзнах, че проклетникът е искал да се намърда в моето платно.
Не можах да чуя клаксона, проехтял зад гърба ми. Нито скърцането на гумите. Единственият звук, достигащ до ушите ми, беше бясното до пръсване биене на сърцето ми, когато след резкия завой челната броня на моя микробус застърга жестоко масивната задница на камиона, метал в метал.
Разхвърчаха се искри. Изгубих контрол над волана. Завих бясно, едва не се преобърнах. И наистина щях, ако не беше една дребна подробност.
Тряс!
Въздушната възглавница се стовари върху лицето ми, а жълтите варели довършиха останалата работа. Заболя ме адски силно, но знаех, че ще се отърва. Аз бях дяволски щастлив кучи син. Късметлия.