Секунди по-късно чу звъна на телефона в къщата.
Джефри най-после вдигна слушалката.
— Скъпи, аз съм – започна тя.
— О, не ми казвай, че няма да дойдеш.
Тя се засмя.
— Не, няма да ти кажа.
— Почакай, почакай, къде си сега?
— Ами надникни отзад.
Тя вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне как Джефри се появява на прозореца на кабинета си. Квадратната му челюст увисна от изненада, после той избухна в гръмък смях, който се разнесе ясно в мобилния й телефон.
— О… боже мой… – заекна той.
Нора се бе изтегнала на шезлонга, почти гола, ако забравим за оскъдните прашки.
— Допада ли ти гледката? – измърка нежно по мобилния.
— Всъщност виждам изобилие от гледки, които адски ми допадат. И въобще не виждам нещо, което да не ми харесва.
— Чудесно. Само внимавай да не се нараниш, докато търчиш надолу по стълбите.
— Че кой е казал, че ще използвам стълбите?
Джефри рязко разтвори прозореца, сръчно се покатери на перваза и се спусна надолу по улука от медна ламарина. Наистина беше много атлетичен. За най-голяма наслада на Нора.
Ако съществува световен рекорд в дисциплината за най-бързо събличане на мъже, то сега несъмнено бе счупен. Накрая Джефри бавно се настани върху нея, както бе изтегната на шезлонга. Зарови ръце във възглавниците, подаващи се изпод нея, а сетне стегна силните си длани около задника й. Той бе изключително секси, стига да можеш да го откъснеш поне за малко от компютъра му.
Нора затвори очи. Държа ги така през цялото време, докато се любеха. Искрено й се искаше да може да изпитва нещо към Джефри. Каквото и да е. Но нищо. Единствено едно голямо нищо.
Стига, Нора. Знаеш какво трябва да се направи. Няма да ти е за пръв път.
Гласът в главата й сега не звучеше като глас на стар приятел. По-скоро като на някакъв неканен гост, някой, когото почти не познаваше. Опита се да го пропъди. Неуспешно. Това само го подтикна да зазвучи още по-силно. И по-настоятелно. И все по-обсебващо.
Джефри свърши, изтърколи се от нея, останал без дъх.
— Каква страхотна изненада. Ти си най-добрата.
Попитай го дали не е огладнял, Нора.
Искаше й се да се разкрещи срещу тънкия вътрешен гласец. Но би било само загуба на време. Съществуваше само един-единствен начин да го принуди да млъкне.
И тя го знаеше.
— Къде отиваш? – промърмори Джефри.
Нора се бе надигнала от шезлонга, без да промълви нито дума. Тя вече приближаваше къщата.
— В кухнята – провикна се тя през рамо. – Ще видя какво мога да ти приготвя за вечеря. Искам да ти сготвя нещо.
≈ 44 ≈
О, братко… какво да правя, какво? Дотук всичко се очертава като пълна катастрофа.
Туриста седеше самотен в малката опушена стая. В компанията само на една бира „Хайнекен“. Вече бе пресушил четири. Или може би пет? Броят на изпитите бири вече нямаше кой знае какво значение за него. Нито мачът на „Янките“, шумът от който се разнасяше от неговия телевизор. Или пък дояждането на пицата с наденички и лук, изстиваща на масата пред него.
Върху капака на своя лаптоп „Макинтош“ той бе струпал купчина изрезки от вестници. Имаше поне десетина статии за престрелката в Ню Йорк. Историята нашумя и повдигна много въпроси, което никак не изненада Туриста. Самият той се бе озовал пред още повече въпроси без отговори. Много мастило се изписа за най-различни догадки и спекулации – някои от тях изглеждаха достоверни, но повечето – напълно откачени. В една кратка бележка, оставена най-отгоре на този куп, се обобщаваше картината: Вдигна се голяма шумотевица. Засега се спотайвай, Турист. Ще поддържаме връзка.
Той се усмихна и отново се зачете в противоречивите показания на свидетелите. Как е възможно, пишеше криминалният хроникьор от „Нюз“, едно и също събитие да е било видяно в толкова различна светлина от очевидците, които са били само на 6-7 метра от местопрестъплението?
— Наистина как така? – гласно произнесе Туриста. Отпусна се на стола и качи краката си на масата. Беше убеден, че самоличността му ще остане в тайна. Беше взел необходимите предпазни мерки, беше прикрил следите си. Все едно бе призрак.
Сега оставаше само една причина за безпокойство, която обаче не му даваше мира.
За какво се отнасяше онзи списък, който той бе копирал? С всичките онези офшорни сметки?
1,4 милиарда долара.
И за какво бе всичко това?
Струваше ли си живота на нещастния глупак пред Гранд Сентръл Стейшън?
Очевидно да.
А струваше ли живота на още някого?
Например неговия.
Определено не.
Дали случилото се не бе част от някаква по-сложна мозайка, чийто смисъл все още си оставаше загадка за него?
Не знаеше, но дяволски много се надяваше да разбере.