Например неговия.
Определено не.
Дали случилото се не бе част от някаква по-сложна мозайка, чийто смисъл все още си оставаше загадка за него?
Не знаеше, но дяволски много се надяваше да разбере.
≈ 45 ≈
Джефри я изгледа тревожно през масата, осветявана само от свещите.
— Сигурна ли си, че всичко е наред с теб?
— Разбира се – отвърна тя.
— Не знам, но ми се стори малко нервна, когато ти предложих да излезем навън, вместо да вечеряме у дома.
— Не говори глупости. Та тук е чудесно! – Нора се опитваше да съгласува езика на тялото към думите си. А това изискваше сериозно съсредоточаване. В момента трябваше да бъде в неговата къща от кафяв камък, заета с приготвянето на последната му вечеря. Вече бе решила.
А ето че седяха в любимия ресторант на Джефри. Нора не помнеше някога да е била по-изнервена. Чувстваше се като състезателен кон в стартовата клетка, пред която вратата не се е отворила.
— Обичам това място – промълви Джефри и се огледа наоколо. Бяха в „Ла Примавера“ в северната част на Бостън. Декорът бе семпъл и елегантен – с безупречно белите колосани ленени покривки, с искрящите сребърни прибори за хранене и приглушено осветление. Тук бе прието да си поръчваш обикновена вода, а не бутилирана. Но тази вечер, честно казано, на Нора никак не й бе до това.
Джефри, както винаги, си поръча осо буко*, а Нора – ризото с гъби порчини. Но нямаше апетит. Виното бе „Поджарело Кианти Класико“, реколта 94-та. Именно от вино се нуждаеше тя. Когато чиниите бяха отсервирани, Нора се постара да отклони разговора към следващия уикенд. Несвършената работа не й даваше покой.
[* Италианско ястие с телешко месо. – Б.р.]
— Забрави ли – прекъсна я Джефри, – че ще отсъствам, скъпа. Очакват ме на панаира на книгата на юг, във Вирджиния.
— Прав си, съвсем бях забравила. – Идеше й да се разкрещи. – Не мога да повярвам, че ти позволявам да заминеш сам, оставяйки те на разположение на обожаващи те почитателки.
Джефри скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над масата.
— Слушай, измислих нещо – рече той. – Става дума за нашия брак. Или по-точно казано, за потайността в него. Мисля, че не е честно към теб.
— Да си забелязал нещо да ме безпокои? Защото…
— Не, ти наистина проявяваш толкова много разбиране към мен. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Имам най-прекрасната съпруга в света. Крайно време е светът да узнае за нея.
Нора се усмихна, както си бе редно, ала вътре в нея заблестяха ослепително мигащи аварийни светлини.
— Ами какво ще кажат почитателките ти? – подхвана го тя. – Всичките онези жени, които ще те очакват следващата седмица във Вирджиния, жадуващи да видят един от най-сексапилните и най-изтъкнатите ергени според списание „Пийпъл“?
— Майната им! Да им го начукам.
— Та те именно на това и се надяват, скъпи – кимна Нора.
Джефри протегна ръце към нейните и леко ги стисна.
— Ти си толкова търпелива, а аз съм толкова себичен. Но повече няма да е така.
Нора усети, че няма никакъв смисъл да се опитва да го разубеждава. Или поне не тази вечер. Той бе типичен мъжкар. Вече бе решил кое е най-добро за нея и сега никой не можеше да го убеди в противното.
— Ето какво ще ти кажа – поде тя. – Замини на твоя панаир на книгата да омагьосаш там дамите с вида си, с чара си, с ерудицията си, а после, като се върнеш, ще си поговорим по въпроса.
— Дадено – кимна той с тон, който обаче подсказваше нещо друго. – Само че има един проблем.
— За какво става дума? – запита Нора. Искаш още веднъж да ми направиш предложение, насред този претъпкан ресторант!
— Вчера дадох интервю за списание „Ню Йорк“. Понеже исках да започна на чисто, им казах за теб. За женитбата ни в Куернавака. Трябваше да видиш репортерката – едва изчака края на интервюто и хукна, за да вкара тази сензацията в статията си. Попита ме може ли списанието да ни снима заедно. Аз й отвърнах: Естествено.
Лицето на Нора, хладнокръвно като на изпечен покерджия, най-после се сгърчи.
— Това ли си направил?
— Да – измърмори той и още по-здраво стисна ръцете й. – Това не е проблем, нали?
— Не, не е проблем.
Съвсем не, помисли си тя. Това е голям проблем.
≈ 46 ≈
На следващия ден, късно следобед, Нора се прибра в дома си в Манхатън. В истинския си дом. Беше й домъчняло за просторния й апартамент, за царящия там комфорт, за тишината и уюта, за всичките ценни вещи, които бе трупала с години. Липсваше й това, което според нея бе нейният истински живот.