Напълно смаяна, Нора отвори кутийката и пред изумения й поглед грейна огромен диамант. В зелените й очи заблестяха сълзи.
— Да, да, да! О, да, три пъти да! – изкрещя тя. – Ще се омъжа за теб, Конър Браун! Толкова много те обичам.
Бум! Тапата от шампанското шумно изгърмя. „Дом Периньон“, реколта 1985, което той предвидливо бе оставил да се изстудява в хладилника. Заедно с една бутилка „Джак Даниълс“, което пазеше за себе си – в случай че Нора му бе отвърнала с не.
Конър напълни до горе двете високи чаши, вдигна своята и произнесе първия тост:
— Да бъдем винаги щастливи!
— Да бъдем винаги щастливи! – повтори тя като ехо. – И да, три пъти да!
Чукнаха се, отпиха, хванаха се за ръце. Опиянени от любов и пламнали от възбуда, се прегръщаха и целуваха.
Ала не след дълго празненството им бе прекъснато от автомобилен клаксон. Наетата от Нора кола бе пристигнала и я чакаше на алеята.
След броени минути, докато лимузината потегляше плавно, Нора се провикна на Конър през отворения прозорец до задната седалка:
— Аз съм най-щастливото момиче в целия свят!
≈ 3 ≈
През по-голямата част от пътя до летището на Уестчестър Нора не можа да откъсне поглед от пръстена. Конър бе надминал себе си. Диамантът бе най-малко четирикаратов, грижливо шлифован брилянт, с оттенък поне D или дори Е, фланкиран с фини багети. Цялата тази прелест меко сияеше в изящен платинен обков. Струваше й се великолепен, невиждано красив. Сякаш бе създаден за нея.
— Ще желаете ли да ви взема на връщане, госпожице Синклер? – попита я шофьорът, докато паркираше лимузината пред входа на терминала на летището.
— Не е необходимо. Погрижила съм се за всичко – каза тя. – Благодаря ви.
Възнагради таксиметровия шофьор с щедър бакшиш, хвана дръжката на куфара си и го повлече на колелцата му навътре в сградата. Премина забързано покрай внушителната опашка пред контролното гише за бизнес класата и уверено продължи към гишето за първа класа. С шума от стъпките в ушите й още отекваше гласът на Конър ведно с началните думи на мантрата, която и двамата толкова много си повтаряха:
— Който не бърза… – започваше той.
— … винаги печели! – довършваше тя.
След плавното излитане на самолета и набирането на височина Нора най-после успя да откъсне очи от годежния пръстен. Разгърна последния брой на списанието „Домове и градини“. Сред забележителните фотоси бяха тези от дома на един от нейните клиенти от Кънетикът, обзаведен по неин проект. Прочете заглавието – „Дързост в Дариен“. Снимките бяха професионални, безупречно изпипани, а съпровождащите ги текстове преливаха от хвалебствия. Единственото, което липсваше, бе каквото и да било споменаване на нейното име.
Точно както го искаше.
След около час и половина самолетът се приземи на летище Логан. Нора се настани в предварително наетия „Крайслер Себринг“. Смъкна покрива, нагласи слънчевите си очила и потегли по шосето към Бак Бей.
Заварените от нея настройки на радиоприемника й подсказаха два факта: първо, в Бийнтаун гъмжеше от местни радиостанции с прекалено приказливи радиоводещи; второ, този, който е ползвал колата преди нея, не е имал опит с возила от този модел. Когато се возиш в открита кола, редно е да се наслаждаваш на приятна музика, а не да търпиш нечие досадно бърборене.
Натисна бутона за търсене и накрая намери станция по свой вкус. Докато насрещният вятър рошеше косата й, а лицето й събираше тен, заляно от лъчите на юнското слънце, тя затананика в такт със състава „Фламингос“, който пееше класическото си парче „Имам очи само за теб“.
Не след дълго Нора се озова пред великолепна стара сграда от кафяв камък, гордо издигаща се на Комънуелт Авеню, точно срещу градския парк. Относителното спокойствие на летния неделен следобед се допълваше от още едно предимство: отпред имаше едно свободно място за паркиране.
— Чудесно.
С ловка маневра намести колата, изключи двигателя и погледна в огледалото, за да пооправи косата си. Дали да си сложи барета? Или без барета? С барета! Преди да посегне към дръжката на вратата, погледна часовника си. Време беше за шоу.
≈ 4 ≈
Докато напредваше към високите двойни врати на старата кафява каменна къща, Нора бръкна в чантичката си за ключа, който Джефри й бе дал още когато я бе наел за промяната на интериора. Тъй като в тази огромна къща звънецът отекваше прекалено силно, той й бе дал собствен ключ. Тогава един тъничък вътрешен глас бе прошепнал в главата й: Колко мило.
— Ало? Има ли някой тук? – извика Нора още щом прекрачи прага. – Ало? Господин Уокър?