Дейл кимна, смущението му се стопи, а Нора се усмихна. Нейните два живота оставаха грижливо разделени един от друг.
Поне засега.
≈ 47 ≈
Една блондинка обикаляше наоколо, спирайки се ту пред един, ту пред друг от антикварните мебели, като очите й оставаха прикрити зад тъмните слънчеви очила. Играеше си на детектив, но в интерес на истината се чувстваше малко нелепо. Но трябваше да следи Нора Синклер.
Ако това се бе случило някъде другаде извън Ню Йорк, сигурно щеше да се провали. Но тук бе Горен Ийст Сайд в Манхатън. Тук просто се смесваше с останалите в навалицата – тя бе само поредният зяпащ посетител на „Харгроув и синове“.
Блондинката се спря пред един внушителен дъбов скрин с блестящи месингови дръжки и се престори, че се взира в етикета с още по-внушителна цена. Погледът й обаче не се откъсваше от Нора.
Или Оливия Синклер?
Не знаеше как да тълкува репликите между Нора и онзи плешив мъж. Всеки, който има две имена, несъмнено крие нещо.
Продължи да следи Нора, която в момента разговаряше с някакъв по-възрастен мъж. За по-сигурно тя на няколко пъти се отдалечи от двойката. Но се стараеше да не изпусне нито дума от разговора им.
По-възрастният мъж явно бе неин клиент. Очевидно Нора наистина беше експерт по вътрешно обзавеждане. Нейните коментари и предложения, жаргонът й – всичко това недвусмислено доказваше, че отлично знае за какво говори.
Всъщност професията на Нора никога не бе поставяна под съмнение. Под въпрос по-скоро бе останалата част от живота й. Нейният двойствен живот, нейните тайни. Ала за тях поне засега нищо не бе установено. Именно заради това блондинката реши да я следи по-отблизо.
— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо?
Блондинката се обърна и видя възрастен служител от магазина, леко приведен към нея. С папийонка, сако от туид и очила с телени рамки, стари колкото самия него.
— Не, благодаря – каза тя, като гласът й неволно спадна до шепот. – Само оглеждам. Но не виждам нещо да ми харесва.
≈ 48 ≈
След като изгубих следите на Нора в Бостън в онази събота, останалата част от уикенда за мен можеше да се характеризира само с една дума: гадост.
В списъка на спонтанно извършените от мен глупости счупването на прозореца на наетия под наем микробус се котираше на завидно предна позиция. Слава богу, поне не си бях счупил ръката или само така си въобразявах след обстойния медицински преглед, извършен от мен самия. Ако трябва да се сведе този преглед само до един-единствен въпрос, то той звучеше така: Още ли можеш да си мърдаш пръстите, идиот такъв?
След като сутринта в понеделник най-после се изниза, аз се отбих до къщата на Конър, за да проверя дали Нора се е върнала. Не беше. Късно следобед направих същата проверка със същия резултат и накрая реших, че е крайно време да проверя как работи мобилният й телефон.
Отговори ми някакъв мъж.
— Съжалявам, може би съм набрал грешен номер – извиних се аз. – Опитвам се да се свържа с Нора Синклер.
Оказа се, че той въобще не познавал жена с това име.
Затворих и сверих номера, който бях записал, с този от паметта на мобилния ми телефон за изходящи обаждания. Нямаше грешка. Определено бях набрал правилния номер. Само че той не беше на Нора.
Хм.
За миг се втренчих във волана, преди да грабна отново телефона и отново да позвъня. Този път на повикването ми се отзова приятно звучащ глас на млада жена.
— Добро утро. „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.
— Много убедително, Моли – казах аз.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Ако не знаех какво става, щях да си помисля, че в момента си с пиличка за нокти в ръка.
Моли беше новата ми секретарка. След като Нора ме бе проследила до работното ми място, бе взето решение персоналът на „филиала“ да се увеличи с още един човек.
— Ще ми направиш ли една услуга? – попитах я аз.
— Искам да провериш номера на мобилния телефон на Нора.
— Номерът не е ли отбелязан в досието й?
— Може и да е там, но искам само да проверя дали наскоро не го е променила.
— Добре. Дай ми десет минути.
— Давам ти само пет.
— Така ли е редно да се отнасяш към новата си секретарка?
— Права си – рекох. – Да ги направим четири.
— Не е честно.
— Цък, цък, цък… – зацъках аз досущ като хронометър.
Моли бе завършила гимназия само преди две години. И макар – според Сюзън – да беше съвсем зелена и склонна към пропуски в преценките си от време на време, тя се оказа много схватлива ученичка. Затова не се учудих, че ми се обади само след три минути.