— Все още имаме същия номер на нейно име – рече Моли. Продиктува ми го и аз го сверих със записания от мен.
Не се сдържах и се усмихнах. Единствената разлика бе в последните две цифри. Оказаха се разменени.
Любопитно.
Може би аз съм ги объркал. Или пък именно това е искала Нора да си помисля. Или поне е допускала това.
— Нуждаеш ли се от още нещо?
— Не. Това беше всичко. Благодаря.
Казах й „дочуване“ и прекъснах връзката. Преднамерено или не, Нора бе успяла отново да ме надхитри. А сега какво следва?
Още в началото на кариерата си научих, че понякога съществува разлика между информацията, с която разполагаш, и тази, която може да ти свърши работа. Сега бе един от тези случаи. Вече притежавах истинския номер на мобилния телефон на Нора, но трябваше да се преструвам, че нямам никаква представа за него.
С бинтована ръка, криво-ляво успях да й напиша бележка и я напъхах в пролуката на външната врата на къщата на Конър Браун. Сигурен бях, че ще я прочете. Въпросът бе кога.
≈ 49 ≈
До края на седмицата Нора трябваше да се прибере в Брайърклиф Манър, за да се опита да приключи с делата си там. Въпреки че сестрата на Конър й бе предложила да остане в къщата за колкото време пожелае, на Нора й се искаше да се махне от там. Всъщност се надяваше никога повече да не види онази руса кучка.
Предложението, което се канеше да направи на Елизабет Браун, се отнасяше до мебелите. От всичките тези хиляда квадратни метра обитаема площ. Като експерт по вътрешно обзавеждане Нора отлично знаеше кое колко струва. А то наистина струваше много. Всъщност едно малко богатство. Богатство, което би прибрала с най-голямо удоволствие в джоба си и което Лизи с радост щеше да й даде, за да облекчи чувството си за вина.
За целта обаче сега се нуждаеше от малко помощ.
— Тук „Истейт Трежърс“. С какво мога да ви помогна?
— Здравей, обажда се Нора Синклер. Там ли е Хариет?
— Разбира се, Нора. Задръж за секунда.
Нора премести мобилния телефон на другото си ухо. Намираше се на задната седалка на таксито, което бе взела до къщата на Конър.
— Готова съм да се обзаложа, че се обажда моят най-добър експерт по вътрешно обзавеждане – чу се в телефона гласът на Хариет.
— Аз пък се обзалагам, че на всички повтаряш това.
— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват. Как е бизнесът, Нора?
— Доста добре. Именно затова ти се обаждам.
— Да те очаквам ли да се появиш тук, в магазина?
— Всъщност имам една молба към теб, Хариет. Ще ти бъда много задължена, ако посетиш един дом.
— О… И къде трябва да отида? Надявам се, че е в Ню Йорк, нали? Нора? Ще ми кажеш ли името му?
— Брайърклиф Манър. Собственикът на имота беше мой клиент, но наскоро почина.
— Съжалявам да го чуя.
— Аз също – спокойно изрече Нора. – Както и да е, бях помолена да се заема със сделката за неговите мебели от името на наследницата на имота.
— Искаш да ги дадеш на консигнация?
— Точно това имам предвид.
— Посещение на място, така ли? И за колко стаи говорим?
— За двадесет и шест.
— О!
— Знам. Именно заради това ти звъня. Никой не може по-добре от теб да се справи с тази работа.
— Готова съм да се обзаложа, че повтаряш това на всичките си доставчици.
— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват.
На Нора й бяха необходими още няколко минути, за да обсъди някои подробности относно мебелите и да уговори датата, на която Хариет ще дойде, за да огледа обекта. Когато си казаха „дочуване“, колата вече влизаше в алеята за автомобили пред дома на Конър.
Шофьорът взе куфара й, а тя се устреми към входната врата, където я очакваше бележката на Крейг Рейнълдс:
Моля те, обади ми се колкото е възможно по-скоро.
≈ 50 ≈
Звънът на моя телефон в офиса бе последван от гласа на Моли:
— Тя е – обяви секретарката.
Усмихнах се. Имаше само една тя, за която можеше да става дума. Нора се бе прибрала в града. Крайно време беше.
— Ето какво искам да направиш, Моли – казах. – Кажи на госпожица Синклер, че сега ще се обадя. После задръж линията и през следващите четиридесет и пет секунди гледай часовника си. След това ме свържи с нея.
— Дадено.
Облегнах се назад в стола си и се загледах замечтано в тавана. Той бе облицован с онези бели звукоизолиращи панели, които просто те умоляват да грабнеш една шепа много добре подострени моливи и да започнеш да ги забиваш в тях. Може би ми трябваше още време, за да събера мислите си, макар че само това правех през последната седмица. Струва ми се, че в радиус от двеста километра не остана нито една разпиляна моя мисъл.