— С този довод напълно ме срази – отвърна Сюзън. – Според твоята логика не ни остава нищо друго, освен да я завържем за електрическия стол.
— В това сме много по-добри. За секунда ми се стори, че разговарям с някоя друга Сюзън.
— Като заговорихме за това, какви са напоследък шансовете Нора да се прехласне по новата ти самоличност?
— Незначителни. Просто защото Крейг Рейнълдс не е нейният тип – заявих аз. – Защото няма достатъчно пари.
— Човек никога не знае. Нали преди малко ми каза колко много ти се доверява тя и колко е сигурна, че си на нейна страна. Въз основа на това може да й хрумне за разнообразие да прояви благотворителност и да те удостои с вниманието си.
— Аз имам само един апартамент. При това идеален за благотворителност.
— Нали няма отново да запееш старата песен?
— Не, но ако продължа да прекарвам още много от времето си в онзи приют за бездомници, ще искам да ми се плаща за вредни условия на труд.
— О’Хара, ако това се окаже най-тежката част от тази задача, може да се каже, че си голям късметлия – окуражи ме Сюзън.
≈ 53 ≈
Нора тихо отвори вратата на болничната стая на майка си в психиатричната клиника „Пайн Удс“ и се насили да се усмихне. Днес бе в ужасно настроение и го съзнаваше. Това го усетиха всички, които размениха по няколко думи с нея – старшата сестра Емили Бароус и онази новата, Патси, която посрещна Нора при появата й в клиниката.
За кратко успя да забрави, че предишния ден на обяд се бе срещала с Крейг Рейнълдс. Държеше се така, сякаш той не й бе съобщил за намерението да бъде ексхумирано тялото на Конър.
— Здравей, мамо.
Облечена в жълта нощница, Оливия Синклер се бе излегнала върху завивките на леглото си. Погледна Нора с безизразна усмивка.
— О, здравей.
Облаците, ниско надвиснали над града през целия ден, започнаха да се разкъсват. Слънчевите лъчи най-после успяха да си проправят път до болничната стая през хоризонталните щори. Нора взе стола от ъгъла и го донесе до леглото.
— Изглеждаш добре, мамо.
Всяка дъщеря би казала това. Но разликата при Нора бе, че тя наистина го вярваше. Не гледаше майка си с очите си, а само със спомените. Ако не заради друго, то поне по силата на навика. След като Оливия бе изпратена в затвора, на Нора въобще не й бе разрешено да я посещава. И докато дъщерята растеше, образът на майка й оставаше като замразен във времето. Нора премина през домовете на няколко приемни родители, така че единствено представата й за Оливия бе останала устойчива и непокътната в досегашния й живот.
— Нали знаеш, че обичам да чета.
О, по дяволите!
— Да, зная, мамо. За жалост този път забравих да ти донеса някоя книга. Нещата са… или по-скоро нещата бяха…
Навън на моравата заработи косачка за трева. Равномерното, но мощно бучене на двигателя проникна в стаята и внезапно се почувства като парализирана, неспособна да си поеме дъх. Стоеше като вцепенена и сълзите се стичаха по лицето й. Цялата й фасада рухна и външният свят й припомни за съществуването си. Избърса сълзите си.
— Безкрайно съжалявам, мамо.
За пръв път Нора сподели с майка си за повтарящия се сън, в който вижда как Оливия застрелва баща й. Колко жива бе останала онази нощ в съзнанието й. Помнеше кой какво бе казал, с какво беше облечен, дори и острата миризма на сяра и барут.
Но какво значение има? Тя дори не знае коя съм аз.
Нора сграбчи кърпата от масичката до леглото. Като че ли в нея нещо се бе отприщило, сдържано толкова отдавна. Първо сълзите, после чувствата й. Всичко се изля навън. Тя губеше контрол. Обзета единствено от непреодолимото желание да сподели с някого.
Нора дълбоко пое дъх, до най-големите дълбочини, напъвайки белите си дробове до спукване. Накрая издиша, затвори очи и заговори:
— Извърших някои ужасни неща, мамо. Имам нужда да ти разкажа за тях.
Нора отвори очи, думите на истината вече бяха на върха на езика й. Ала застинаха там. Защото с майка й се случваше нещо ужасно.
Нора скочи от стола и се втурна към вратата. Изскочи в коридора и изкрещя:
— Помощ! Побързайте! Помогнете! Майка ми умира!
≈ 54 ≈
Старшата сестра Бароус вдигна очи от медицинския дневник и обърна глава в посоката, от която долетя крясъкът. Веднага позна гласа на Нора.
Забързана, докато заобикаляше ъгъла край сестринската стая, тя извика Патси, която в момента се намираше в склада за лекарства.
Щом стигна до главния коридор, Емили се озърна и видя Нора, диво размахваща ръце. До стаята на Оливия Синклер оставаха още към тридесетина метра, но Емили ги прекоси по-бързо, отколкото би могло на пръв поглед да се очаква от жена с толкова едра фигура.