— Какво има? – извика Емили. – Какво се е случило?
— Не знам – изкрещя Нора. – Тя е…
Емили се втурна покрай нея и нахлу в стаята. Това, което видя, й се стори като сцена от Заклинателят*: Оливия Синклер се гърчеше неудържимо в леглото си, обзета от страхотни конвулсии. Тялото й се изпъваше докрай, докато крайниците й трепереха и се извиваха конвулсивно от непреодолимите спазми. Дрънченето на металната рамка на болничното легло сега бе прераснало в заплашителен грохот.
[* Роман на ужасите от Уилям Питър Блати. – Б.р.]
Ала въпреки всичко, което ставаше в стаята – включително и объркването на Нора, напълно изпаднала в паника, – Емили Бароус моментално се успокои. Погледна през рамо, за да провери дали Патси се е появила на прага.
— Дай ми ръката си – нареди тя на младата сестра.
Патси се присъедини към нея със забързани нервни стъпки.
— За пръв път ли виждаш такъв припадък? – попита Емили.
Патси успя само да кимне безмълвно.
— Добре. Ето какво ще направим сега. Първо ще я завъртиш на една страна, за да не се задави, ако започне да повръща – разпореди се Емили. Тя скръсти ръце пред гърдите си и кимна на Патси, която отново бе замръзнала от ужас. – Не стой там, скъпа.
Подтикната към действие, Патси повдигна Оливия на една страна.
— Добре. Сега какво следва?
— Сега ще чакаме.
— Какво ще чакаме?
— Да престане кризата.
— Искате да кажете, че това бе всичко, което трябваше да направя?
— Именно. Не се опитвай по никакъв начин да ограничаваш движенията й. Просто следи времето по часовника. В девет от всеки десет случая това не трае повече от пет минути. Ако дотогава не спре, вече ще повикаме някой от лекарите.
Нора не смееше да помръдне, двойно шокирана от факта, че Емили бе превърнала припадъка на майка й в урок за начинаещата сестра.
— Все трябва да можете да направите още нещо!
— Наистина не е нужно, Нора. Повярвай ми, привидно ти изглежда по-зле, отколкото е в действителност.
— Ами езикът й? Няма ли опасност да го глътне, да се задуши и да умре?
Емили поклати глава, опитвайки се да прояви търпение.
— Това е пълна измислица – отрече тя. – Дори е невъзможно да се случи.
Нора обаче не бе сигурна. Канеше се да настоява да повикат лекар, когато всичко внезапно спря. Леглото престана да се тресе, шумът стихна, конвулсиите на майка й – също.
В стаята надвисна тишина. Емили помогна на Оливия отново да се отпусне по гръб, като подпъхна тънките възглавници под главата на болната. Нора се спусна към майка си и се вкопчи в ръката й, дори я стисна с все сила.
За пръв път от толкова много години тя наистина почувства, че ръката на майка й реагира на стискането.
— Всичко вече е наред, мамо – нежно промълви Нора. – Всичко е наред.
— Ето, виждате ли – прошепна старшата сестра Бароус и успокояващо отпусна ръка върху раменете на Нора.
— Знаех си, че си я помислила за умираща, но повярвай ми, скъпа, ще усетиш, когато някой до теб наистина умира. Ще го разбереш.
≈ 55 ≈
На два метра под земята?
Наистина не знаех откъде се е появил този израз. Определено не е от гробището „Слийпи Холоу“ край старата холандска църква в Северен Уестчестър. Въпреки че пръстта в гроба на Конър Браун вече бе изкопана до дълбочина от два метра, все още нямаше никакви следи от ковчега му. Чак когато купчината стана два пъти по-висока, най-после чухме глухия удар на гробарската лопата в дървения капак на ковчега.
Добре поне, че не аз копаех в това прочуто старо гробище, където – според някои предположения – били погребани Уошингтън Ървинг* и неколцина представители на първите поколения от фамилията Рокфелер.
[* Американски писател (1783-1859), автор на есета и разкази. – Б.пр.]
— Би трябвало да нарекат онези телевизионни серии „На четири метра под земята“ – подхвърлих аз на полицая, застанал до мен. Реших, че сигурно не е абониран за телевизионния канал НВО, понеже не реагира на моя опит да се пошегувам. Разбира се, безизразният поглед на полицая можеше да се дължи просто на липсата на чувство за хумор или на умора, съчетана с недоволство.
Целта ми бе да се вмъкнем и измъкнем от гробището колкото е възможно по-бързо и по-дискретно. Това означаваше да наемем малко на брой работници, без никакви шумни машини за изкопната работа и да започнем операцията в тъмна доба, по-точно в два след полунощ. Ярката дневна светлина и масовото присъствие на свидетели бе последното, което исках да ме сполети.