Освен ченгето с каменната физиономия разполагах с трима гробари. След като разположиха наоколо малките фенерчета, те копаха неуморно в продължение на почти цял час. Единственият друг присъстващ беше шофьорът от лабораторията по патология към ФБР. Но той изглеждаше толкова млад, че се съмнявах дали има право на шофьорска книжка.
Изгледах ченгето, изправено до мен:
— Ще има с какво да я запомним тази гробарска нощна смяна, нали?
В отговор не получих нито ухилване, нито дори подсмихване под мустак. Явно все така ще я караме тази нощ, казах си аз.
Затова съсредоточих вниманието си изцяло към зеещата в земята дупка. Върху наполовина изровения ковчег на Конър Браун бяха стъпили трите момчета от гробището. Сега се мъчеха да проврат въжетата през бронзовите дръжки отстрани, които не ми изглеждаха достатъчно здрави.
— Сигурни ли сте, че тези дръжки ще издържат тежестта? – попитах аз.
Тримата вдигнаха глави нагоре.
— Ще издържат – изрече най-едрият, който обаче не бе по-висок от метър и седемдесет. Английският му беше задоволителен. Останалите двама ги биваше само да кимат в знак на съгласие.
Въжетата бяха завързани и тримата гробари излязоха от дупката. Повдигнаха алуминиевата рамка с прикачената към нея ръчна манивела и я поставиха напречно над ямата, преди да вържат другите краища на въжетата.
Внезапно се чу шум!
Какво, по дяволите, беше това?
Никой всъщност не изрече тези думи, но това не попречи шестимата едновременно да обърнем глави. Нямаше никакво съмнение, че всички си мислехме за едно и също. Звучеше като удряне на клони, но можеше да мине и за приближаващи стъпки. Нима Конникът без глава отново бе излязъл за поредната си среднощна езда?
Ние всичките се смразихме и отново се заслушахме. Над нас със стенания и охкания се огъваха клоните на могъщия дъб. В краката ни паднаха няколко листа, мигом понесени от вятъра. Но онзи странен шум не се повтори.
Тримата гробари – които не бяха толкова изплашени, колкото нас, останалите – пак се заловиха за работа и започнаха да въртят на смени манивелата.
Ковчегът на Конър Браун бавно започна да се издига.
Почти бе изскочил от гроба, когато вятърът отново се надигна, ала този път още по-силно. Във въздуха се разнесе студен полъх, от който ме побиха вледеняващи тръпки. Никога не съм бил прекалено религиозен, но не можех да не се терзая от това, което вършехме. Нарушавахме покоя на мъртвите. Намесвахме се в Божествения ред.
Не можех да се отърся от обзелото ме лошо предчувствие.
Тряс!
Звукът проехтя рязко, вятърът го поде и той отекна като ехо в нощта. Не, това вече не бяха вейките от храстите, нито клоните от дърветата. Този път трясъкът беше десетократно по-мощен. Дръжките от едната страна на ковчега се изтръгнаха и капакът зейна, съпроводен със зловещо скърцане. Съдържанието на ковчега се изсипа като в забавен кадър. Трупът на Конър Браун.
— Мамка му! Иисусе Христе! – извика ченгето, застанало до мен.
Ние се втурнахме към ръба на ямата, ала бяхме пресрещнати от ужасна воня на гнило. Гърлото ми се стегна инстинктивно и аз отстъпих назад, но не преди да го видя. Гледката не бе за описване: разложено лице, белееща се и точеща се на влакна плът, очите набъбнали в очните орбити, застинали в стъклен поглед, но втренчени право в мен.
Гробарите ругаеха на смесица от испански и английски, а момчето от лабораторията само клатеше глава. До мен стоеше полицаят. Повръщаше.
— Какво, по дяволите, ще правим сега? – попитах аз.
Отговорът дойде под формата на една стълба. Един от гробарите трябваше да се спусне отново в трапа. Това бе единственият начин да се изнесе тялото.
— Моля ви, ще имаме нужда от помощ – заяви най-едрият гробар, който явно бе говорител на групата.
Това бе най-лесното решение, което някога ми се е налагало да взимам.
Обърнах се към ченгето. Той все още се гърчеше зад мен полуприведен, за да изповръща остатъците от вечерята си. Погледна ме с невярващо пребледняло лице:
— Аз ли? – ахна той. – Да сляза долу?
Усмивката ми бе по-красноречива от всякакви слова.
Съжалявам, приятел, но да се беше позасмял преди това на шегите на един скромен агент под прикритие.
≈ 56 ≈
Нора не бе сигурна дали са я забелязали, но нямаше съмнение, че са чули нещо. Докато се опитваше да се приближи колкото е възможно по-близо, сухият клон изпука като фишек под краката й. Когато всички извърнаха глави, тя моментално се сви зад най-близкия надгробен камък. Притисна колене към гърдите си и затаи дъх. Сега бе времето да се запита дали не бе поела прекалено голям риск с идването си тук.