— Напълно съм съгласна с теб – кимна Нора.
Те продължиха с целувките и закачките по целия път по стълбите до голямата спалня. Запратиха дрехите си на пода и сплетоха запотените си тела. Любиха се през целия следобед, а после отново привечер. Най-много някой от тях за кратко да се надигне от леглото – както стори Джефри, за да посрещне момчето с поръчката за виетнамска храна.
За вечеря си бяха поръчали салата „Уаками“, пилета „Куу“ и телешко с лимонов сос. Щом приключиха с угощението, пак се върнаха в леглото, за да гледат прегърнати „Север-северозапад“. Нора обожаваше Хичкок, който за нея бе едно от най-ексцентричните копелета, съществували някога на този свят. Но тъкмо когато Кари Грант изпадна в смъртна опасност, увиснал от скалите под връх Ръшмор*, Джефри се унесе в сладък сън.
[* Скалата в Южна Дакота, където са изваяни огромни барелефи на четиримата най-прославени американски президенти: Уошинггьн, Джеферсън Линкълн и Рузвелт. — Б.пр.]
Тогава Нора търпеливо зачака съпругът й да заспи още по-дълбоко. И когато накрая чу лекото му похъркване, тя се измъкна от леглото и отиде в хола. От там влезе в библиотеката, за да се настани зад компютъра му.
Всичко мина много гладко. Нора лесно проникна в банковата му сметка. Прегледа платежните баланси на Джефри и видя какво бе скътал за черни дни. Около шест милиона.
Моментът на истината приближаваше с ускорен ритъм. Имаше сериозни основания за бързане – трябваше да изпревари появата на фотографа от списанието „Ню Йорк“.
Но всичко по реда си. Първо трябваше да се погрижи за някои неуредени въпроси в Брайърклиф Манър. Всички те бяха свързани с един застрахователен агент и резултатите от някакви изследвания. Как би постъпил Алфи Хичкок на нейно място? Сигурно би драматизирал допълнително сцената в онова гробище, помисли си Нора и не успя да сдържи усмивката си.
≈ 61 ≈
Туриста, горкият, се чувстваше неспокоен, объркан и загубил форма. Имаше поне сто други места, където би предпочел да се озове, но това място – поредното временно убежище – бе именно там, където бе длъжен да бъде в момента.
Все още не бе успял да разгадае списъка с офшорните банкови сметки. Очевидно изброените в този файл хора укриваха данъците си, нали така? Но кои бяха те? И каква бе цената за допускането до този кръг от избраници? И защо този файл се оказа по-скъп от нечий живот?
Вече бе изчел вестника, а сега приключваше и с обемистия роман на Нелсън Демил за Виетнам. Сега се бе разположил на дивана с последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. И тъкмо бе по средата на една статия за бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, чиито надежди за добро класиране тази година внезапно бяха повехнали, когато тишината в стаята бе нарушена.
Зад вратата имаше някой.
Той грабна безшумно пистолета си, лежащ до него на дивана, и се надигна. Отиде до прозореца и повдигна леко единия край на щората, за да надникне към малката веранда.
Там стоеше някакво момче с плоска квадратна кутия в ръка. Зад него на алеята за коли се виждаше една „Тойота Камри“ с включен двигател.
Туриста се усмихна. Вечерята е доставена.
Пъхна пистолета отзад на кръста, под ризата, отвори вратата и поздрави младежа за доставки от пицарията „Пепе“. След пристигането си тук вече бе поръчвал пет-шест пъти от този доставчик.
— Поръчали сте пица с наденички и лук? – попита момчето за доставки. Изглежда, учеше в колеж или може би бе малко по-голямо. Трудно е да се каже заради нахлупената на главата му шапка с емблемата на бейзболния отбор „Ред Сокс“.
— Да. Колко дължа?
— Шестнадесет и петдесет.
— Сигурно си мислиш, че вече би трябвало да зная цената наизуст – промърмори Туриста на себе си. Бръкна в джоба на панталона, но извади ръката си празна.
— Почакай за минута, отивам да взема портфейла си. – Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза, че момчето е мокро от дъжда. – Защо не влезеш? – предложи му той.
— Много благодаря.
Момчето пристъпи вътре, докато Туриста отиде в кухнята за портфейла си.
— Навън май доста вали – подхвърли той през рамо.
— Да. Когато вали, имаме повече работа.
— Обзалагам се, че е така. Защо да излизаш да вечеряш в дъждовно време, когато някой друг може да ти донесе вечерята, нали?
Туриста се върна с банкнота от двадесет долара в ръка.
— Ето ти парите – рече той. – Задръж рестото.
Момчето за доставки по домовете му даде пицата и взе двадесетачката.
— Много, много ви благодаря. – Той бръкна под мушамата и се усмихна. – Само че още не сме приключили.