След три дни изчакване във временното ми убежище тя ми се обади късно сутринта. Докладът за втората аутопсия на Конър Браун току-що бил оставен на бюрото й. Сюзън ми съобщи, че дори новите, доста по-сложни изследвания показвали в общи линии същия резултат, както при първата аутопсия: починал от сърдечен удар. Никакви следи от скрита намеса. Нищо. Нищичко.
— Наистина ли нищо не се намери, което да се различава от откритото при първата аутопсия? – нетърпеливо повторих аз.
— Само следи от язва в напреднал стадий – рече тя.
— Разбира се, когато някой работи във финансовия сектор и умре от сърдечен удар на четиридесет години, това не е кой знае каква изненада.
— Не, предполагам, че не. И така, за последно, нищо друго ли няма?
— О, искаш да кажеш дали има нещо, освен следите от изпадането на тялото от ковчега?
— По дяволите, онова момче от патолабораторията се е разприказвало, така ли?
— Не. Всъщност беше полицаят, който вече трети ден не спира да повръща, и то благодарение на теб.
Усмихнах се, като си спомних за този полицай.
— Работата си беше мръсна, но все някой трябваше да помогне да се свърши.
— Естествено някой, който и да е, само не ти.
— Хей, онзи тип изобщо не се разсмя на шегите ми.
— Не е нужно да ми казваш нищо повече.
— И така, според мен е време да се обадя на Нора.
— Мислех си за това – съгласи се тя. – Може би все пак е по-разумно още да не й казваш за резултатите от изследванията, за да видиш дали няма да се изнерви.
— Ако ставаше дума за някой друг, веднага бих казал да. Но не и за Нора. Единственото, което ще постигнем, ще бъде това, че тя ще стане още по-подозрителна. Опасявам се, че ще се свие обратно в черупката си.
— Сигурен ли си за това?
— Напълно. Мисля, че ако трябва да я притиснем до стената, това ще стане, ако тя повярва, че всичко е екстра.
— Като например вестта, че парите са на път към нейния джоб?
— Именно. Нека да я оставим да се надява, че ще стане с 1,9 милиона долара по-богата.
— Ето, такава новина може и мен да ме накара да се чувствам екстра.
— Не само теб, но и мен.
— Това означава, че ще се наложи да действаш по-бързо – нареди Сюзън. – Използвай извинения от рода на „Чекът вече е изпратен по пощата“, за да можеш да спечелиш малко време.
— Няма да е проблем. Крейг Рейнълдс се е постарал да спечели доверието й. Което ще укрепне още повече, когато й се обадя с добрите новини.
— Помни само едно: винаги имай едно наум, когато си с нея.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Докато се опитваш да накараш Нора да свали гарда си, гледай ти да не свалиш своя.
≈ 64 ≈
През обедната почивка Сюзън се отби до „Анджело“ – един от най-старите и най-добрите ресторанти в квартал Малката Италия, не много далеч от централата на ФБР. Доктор Доналд Маркузе я чакаше в усамотеното сепаре в дъното на салона.
— Здравей, Сюзън. Каква чест. Още не вярвам, че успях да те измъкна от офиса!
Сюзън не успя да сподави усмивката си. Доналд Маркузе винаги знаеше как да я накара да се отпусне, най-вече със саркастичните си забележки. Той бе психиатър към Управлението за съдебна медицина, по-точно в Отдела за тежки криминални случаи, така че често му се налагаше да работи за ФБР, но тя не го бе виждала от шест месеца, откакто се бе развела.
— Косата ти изглежда чудесно – подхвана той. Сюзън носеше косата си късо подстригана, като наскоро я бе освежила, подчертавайки кафявия оттенък в цвета й, от което бе станала още по-неотразима.
— Ще те попитам нещо, но само за сведение – поде Сюзън. – Макар да не давам пет пари за подобни глупости, но напоследък това не се ли приема като сексистка забележка?
Докторът сви рамене.
— Моята теория по тези въпроси е следната: след като може да го каже една жена, защо да не може да го каже един мъж? Но не съм уверен дали теорията ми би издържала на по-внимателен анализ.
— Вероятно не. Звучи прекалено логично.
Те предадоха на келнерката поръчките си за обяда, след което се увлякоха в оживен разговор за текущите разследвания и оттам за пороците, заливащи Ню Йорк. По едно време погледът на Сюзън попадна върху часовника й.
— Май за днес почивката ти приключи, познах ли? – попита я Маркузе и се усмихна приятно. – За какво всъщност искаш да поговориш с мен?
През следващите няколко минути Сюзън разказа на психиатъра всичко, което й бе известно за Нора Синклер. После го помоли да се опита да попълни – доколкото бе възможно – празнините в нейните познания за личности като нея. Искаше преди всичко да разбере какво бе превърнало Нора в убийца и към коя категория би могла да бъде причислена.