— И какво е то?
— Да ми позволиш да те почерпя един обяд, Нора. Заради всичките неприятности, в които те въвлякох, ти дължа поне този жест.
— Всъщност не е необходимо. Освен това не ти си този, който ме въвлече в неприятности. Ти беше много мил. А аз ценя това, Крейг.
— Знаеш ли, май имаш право – засмях се аз. – Тогава да обядваме заедно. Случаят си заслужава да похарча малко от парите на компанията.
— Амин – отвърна тя и на свой ред се засмя. Свободно и с облекчение. Без никакво притеснение. И без никакви задръжки.
Прозвуча като музика за моите уши.
Или като звук от падането на нечий гард.
≈ 66 ≈
На следващата сутрин към единадесет телефонът в Уестчестър отново иззвъня. Нора побърза да грабне слушалката, защото очакваше Крейг да потвърди часа за срещата им, предвиждана за по-късно този следобед.
Но бе сгрешила.
— Нора, ти ли си?
— Да. Кой се обажда?
— Елизабет. Елизабет Браун.
По дяволите! Сестрата на Конър й звънеше от Санта Моника в Калифорния. Нора замълча, ядосана на себе си, че не бе познала гласа й. В края на краищата нали сега, поне формално, тя бе само гостенка в дома на Елизабет.
Но бързо се успокои. Явно Елизабет продължаваше да изпитва чувство на вина. Сестрата на Конър не би могла да звучи по-мило.
— Безпокоях се за теб – започна Елизабет. – Добре ли си, Нора?
Нора се усмихна на себе си.
— Благодаря ти, Елизабет, държа се. Наистина оценявам загрижеността ти и желанието ти да провериш как съм. Знаеш ли, отначало бях малко обезпокоена дали да остана тук. Разбира се, не желая да злоупотребявам с гостоприемството ти.
— О, моля те, надявам се, не си мислиш, че ти се обаждам заради това. В момента въобще не мисля за това.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Освен това точно сега нямам никакво свободно време, за да се занимавам с продажбата на къщата, дори и да исках.
— Значи си претрупана с работа?
— Да. Ангажирана съм с две сгради, които се строят по мои проекти, а третата е още на основи.
— Хм, блестящият и вълнуващ живот на един архитект, така ли?
— Бих искала да е така – въздъхна жената в другия край на линията. – Не, опасявам, че се налага да прибягна до това клише, но може би това е най-добрият начин да не мисля само за Конър.
— Разбирам те – съгласи се Нора. – Аз също използвам този метод за лечение. В сравнение с миналия месец сега имам трима клиенти повече. Искам да кажа, трима над броя, който реално може да се вмести в месечната ми програма.
Двете продължиха все в тоя тон още няколко минути. Нищо не смущаваше разговора им. Всяка разменена фраза звучеше напълно естествено, без следа от колебания или двусмислици.
— Знаеш ли, срамота е – обади се Елизабет.
— Какво? За какво става дума?
— За обстоятелствата, при които се запознахме. Оказва се, че ние двете имаме толкова общо.
— Имаш право, така е.
— Може би, ако имаш път насам, можем да обядваме заедно или нещо подобно. Или ако аз прескоча до Ню Йорк?
— Ще се радвам да те видя – рече Нора. – Даже много ми допада. Уговорихме се.
Само в мечтите ти, Лизи.
≈ 67 ≈
Малко преди дванадесет и половина паркирах колата си на алеята пред къщата на Конър Браун – винаги така наричах това място: къщата на Конър Браун. И още не бях стъпил на алеята, когато на прага се появи Нора.
Облечена бе в лека лятна рокля без ръкави, на червени и зелени цветя, разкриваща чудесния й тен, да не говорим за прелестните й крака. Настани се в колата ми и първото, което стори, бе да ми съобщи, че умира от глад.
— Значи ставаме двама – обобщих аз.
Потеглихме към градчето Чапакуа, за да проверим кухнята и останалите достойнства на ресторант „Льо Жарден дьо Роа“. Оказа се достоен, изискан, но не и прекалено луксозен. Може би комбинацията от безупречно бели колосани покривки и потъмнели от времето дървени греди се възприема в предградията като истински шик. Избрахме маса за двама в най-отдалечения ъгъл.
Половината от посетителите бяха бизнесмени, а другите половина – група скучаещи дами. Ние двамата – аз в строгия си костюм и Нора с късата си лятна рокля – май покривахме критериите и за двете категории. Категорично мога да заявя без никакво колебание, че Нора беше най-привлекателната жена в ресторанта. Потвърждаваха го главите на почти всички мъже, които не пропуснаха шанса да се извърнат след нея.
Келнерът веднага се появи.
— Да ви донеса ли нещо за пиене?
Нора се наведе над масата.
— Ще представлява ли затруднение за теб, ако си поръчаме вино?