Бях като заслепен. Всичко около мен се завъртя, буквално цялата стая. Стая ли? Още бяхме в мраморното преддверие на къщата на Конър Браун – мъжа, за когото тя бе сгодена. Мъжът, когото може би беше убила. Здравата бях загазил.
Помисли какво правиш. Но следващото, достигнало до съзнанието ми, бе някакъв звън нейде отдолу, откъм краката ми. Отне ми цяла секунда, за да се досетя откъде идва този досаден звън.
От моя мобилен телефон.
Иисусе Христе! Знаех кой е. Сюзън! Проверяваше ме. Няма що, улучила беше най-подходящия момент.
— Да не си и помислил да се обаждаш – предупреди ме Нора.
Не се безпокой, няма да го направя.
Звънът престана, докато ние продължавахме с ездата, неспособни да спрем. В бесен ритъм с невероятен синхрон. Красивата й кафява коса се разпиля върху лицето ми. Беше върху мен; после под мен; на лакти и колене; тялото й, извито в чувствена дъга, тръпнеше, разтърсвано от дълбоки стонове, които ме подканваха за още и още, докато в преддверието не отекнаха виковете ни, когато достигнахме кулминацията.
За две-три минути, ако не и повече, останахме бездиханни, загледани в тавана, безмълвни и потни, опитвайки се да възстановим дишането си.
Накрая примигнах.
— Значи ключът заяждаше, така ли?
— Ами ти беше този, който се хвана на номера.
— Така ли, нима бях аз?
Сега и двамата се разсмяхме, наистина се разсмяхме, сякаш това бе най-смешното, което някога ни се е случвало. Нора още се заливаше от смях, когато се надигна. Така заразително, че да ти се прииска да се смееш с нея.
— Гладен ли си? – попита ме тя. – Искаш ли пържола? Или да ти направя един омлет?
— На всичкото отгоре умееш и да готвиш…
— Ще го приема като отговор „да“. Ако искаш, можеш да си вземеш един душ в стаята за гости. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно.
— Великолепно.
Тя се обърна към мен и ме целуна.
— Не толкова великолепно като теб, Крейг Рейнълдс.
≈ 72 ≈
Излязох изпод душа и с опакото на ръката си избърсах замъгленото от влагата огледало, за да се огледам. Поклатих глава. После още веднъж.
Е, този път наистина добре се издъни, О’Хара.
Работата под прикритие винаги изисква известно пространство за маневриране, но този път стигнах твърде далеч. Бях прекрачил невидимата граница, докъдето се простираха моите задължения, само че не по този начин, за който ще ти окичат медал в сградата на Хувър във Вашингтон.*
[* Централата на ФБР; Джон Едгар Хувър, шеф на Бюрото от 1924 до 1972 г. – Б.пр.]
Така че се налагаше да се действа предпазливо, извънредно предпазливо.
— Крейг, добре ли си? – провикна се Нора от най-долното стъпало. Отворих вратата на банята, за да се чуваме по-добре.
— Душът ми се отрази чудесно. Ей сега слизам.
— Добре. Защото омлетът ей сега ще бъде готов.
Сресах косата си назад, отново облякох дрехите си и се спуснах по стъпалата надолу, за да се присъединя към Нора в кухнята. О, боже, тя представляваше страхотна гледка – само по сутиен, бикини и дървена шпатула в ръка. Да можехте да видите великолепната й фигура, омайната й усмивка…
Направи ми впечатление, че на масата беше поставен само един комплект прибори за хранене.
— Ти нищо ли няма да хапнеш? – попитах я аз.
— Не, вече си взех малко от шунката. – Тя надигна бутилката си с минерална вода. – Така съм свикнала. Да следя за талията си.
— Нали аз ще следя всичко около теб да е наред. Така че нямаш основания за тревога.
Настаних се на стола и се загледах в нея, докато тя се оправяше с тигана върху котлона. И колкото повече я гледах, толкова повече я харесвах. Беше страхотно привлекателна както отзад, така и отпред. А колкото до талията…
— Че какво ти е на талията?
По-кротко, О’Хара.
Но, честно казано, не можех да спра. Това бе странно чувство, което веднага ми напомни за един отколешен мой познат – полицай, инспектор от Отдела за борба с наркотиците и мой приятел. Наистина беше много добър човек и добър полицай. Докато не направи фаталната грешка. Като последен глупак се зае лично да изпробва стоката и се пристрасти.
Такъв урок не можеше да се забрави.
Дори след душа все още усещах по кожата си уханието на Нора. Още усещах вкуса й. И мислех само за едно – колко силно я желая. Просто не знаех как да се спра.
— Готово, можеш да започваш.
Вперих очи в големия пухкав омлет – приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад, – който тя постави в широката чиния пред мен.