— Изглежда много апетитно. – Вече бях порядъчно изгладнял, може би защото на обяд почти нищо не бях хапнал.
Взех вилицата и вкусих първото късче.
— Забележително.
Тя наклони глава.
— Нали не ме лъжеш?
— Кой, аз ли?
— Ти, точно ти, Крейг Рейнълдс. – Нора се наведе и прокара ръка през косата ми. – Искаш ли бира или нещо друго?
— По-добре чаша вода. – Алкохолът бе последното, от което се нуждаех в момента.
Тя отиде до бюфета, за да вземе чаша, докато аз продължавах с омлета. Честно казано, беше страхотно вкусен.
— Не можеш ли да останеш тук за цяла нощ? – попита тя, когато се върна с чашата вода за мен. – Моля те, остани.
Въпросът й ме изненада, макар че сигурно не би трябвало. Огледах кухнята – може би най-сложно съоръжената кухня, в която кракът ми бе стъпвал. Помещението бе обзаведено от професионалисти и наистина изглеждаше много привлекателно, защото всичко в него бе изпипано до последния детайл. Разбира се, не липсваха кухненски уреди и обзавеждане от най-добрите в света фирми от този отрасъл: „Вайкинг“, „Траулсен“, „Улф“, „Миеле“, „Гаджия“.
Нора погледна към преддверието. Лятната й рокля още лежеше на мраморния под.
— Мисля, че вече е късно да си тръгваш – каза тя.
Имаше право и тъкмо се канех да се съглася с нея… когато изведнъж в стомаха си почувствах нещо много странно.
≈ 73 ≈
— Какво не е наред? – попита Нора.
— Не зная – отвърнах. – Ей така, изведнъж започна да ми…
Идеше ми да повръщам из цялата кухня.
Скочих от стола и се втурнах към банята, като едва успях да се добера навреме до тоалетната. Коленичих над седалката и повърнах неудържимо. Отиде целият омлет. Дори и някакви остатъци от предишното хранене.
— Крейг, добре ли си? – провикна се тя откъм вратата на банята.
Не, не бях. Защото се люшках, понесен от приливната вълна на прилошаването и едва се крепях на гребена й. Зрението ми се замъгли. Единствено можех да се опитвам да се закрепя някак си и да се надявам вълната да отмине.
Ако можеше да ме види сега отнякъде онзи полицай от гробището.
— Крейг? Плашиш ме.
Бях прекалено зает да се боря с гаденето във вътрешностите ми, за да се вслушвам в това, което ми говори тя. Твърде замаян и омаломощен.
— Да ти донеса ли нещо? – попита тя.
И както си бях така, с ръце, обхванали порцелановия ръб на тоалетната, внезапно бях обзет от вледеняващ страх: ами ако не ми мине? Именно така се чувствах в онзи миг, безкрайно изплашен, настръхнал и ужасен.
— Крейг, моля те, кажи нещо.
В следващия миг обаче то се случи – пристъпът спря. Странно. За щастие. Изчезна тъй бързо, както се бе появил. Някак си… просто така.
— Добре съм – отвърнах облекчено, все още не смеещ да повярвам, че болката е изчезнала. – Вече съм добре. Ей сега ще дойда.
Надвесих се над мивката, изплакнах си устата и наплисках лицето си със студена вода. Отново се взрях в образа, гледащ ме насреща от огледалото. Сигурно беше някакво хранително отравяне, нали?
Но не можех да се отърся от едно подозрение – че много изкусно ме бяха изиграли. Или казано по-просто, този омлет някак си странно се връзваше с огромната болка, само допреди минута разкъсвала стомаха ми.
Иисусе Христе, О’Хара. Стегни се!
Върнах се в кухнята при крайно обърканата Нора.
— Изплаши ме, дяволски ме изплаши – промълви тя.
— Съжалявам. Странна работа. – Опитах се да измисля някакво по-приемливо обяснение. – Може би е било заради някое развалено яйце.
— Възможно е. Ох, чувствам се ужасно. О, Крейг! Но нали сега си по-добре?
Кимнах.
— Сигурен ли си? Само не се опитвай да се правиш на герой.
— Да.
— Сега аз съм тази, която се чувства ужасно. Сигурно никога повече няма да хапнеш нещо, приготвено от мен.
— Не ставай глупава, ти за нищо не си виновна.
Долната й устна се нацупи като на дете, заловено в някаква беля. Изглеждаше наранена и уплашена. Пристъпих към нея и я прегърнах.
— Бих те целунал, но сега…
Лицето й внезапно грейна.
— Мисля, че ще мога да ти намеря една четка за зъби. Но при едно условие.
— Какво е то?
— Да се съгласиш да прекараш нощта тук. Още веднъж те моля, умолявам те, от все сърце.
Може би, ако не бе само по сутиен и бикини. Може би, ако в този момент не я държах в прегръдките си. Може би тогава щях да кажа не. Може би, но се съмнявам.
— Но и аз имам едно условие – добавих аз.
— Зная какво се готвиш да ми кажеш и затова няма какво да му мислим повече.
Което означаваше, че тази вечер щяхме да си легнем някъде по-далеч от голямата спалня. Не че всъщност щяхме да спим кой знае колко. Обещах си това да трае само една-единствена нощ. Защото на следващия ден щях да сложа край на всичко. Щях да измисля някакъв друг начин да бъда близо до нея, без да имаме интимни отношения.