— Откъде знаете за мен?
Моли погледна през рамо, сякаш искаше да подчертае колко е малък офисът.
— Тук работят само двама служители. Затова съм запозната с вашия случай. Още веднъж искам да кажа колко много съжалявам.
Нора свали слънчевите си очила и се втренчи право в очите на Моли.
— В такъв случай предполагам, че няма да бъде проблем да ми дадете копие от застрахователната полица?
Моли примигна два-три пъти, преди да се разтопи в приветлива усмивка.
— Разбира се, че не. Нека само да проверя дали ще мога да я намеря в кабинета на господин Рейнълдс.
И докато служителката търсеше в задната стая, Нора огледа помещението. Офисът наистина бе доста малък, но по всичко приличаше на законно действащ филиал. Навсякъде бе отрупано с папки и разпечатки. Ала все пак нещо не беше съвсем наред. По-точно Моли. За човек, който претендира да е запознат с всичко в офиса, тя прекаляваше с импровизациите.
След малко се върна от задната стая… с празни ръце. Поклати глава.
— Извинете ме, госпожице Синклер, ала не можах да открия вашата полица – обясни тя.
Нора докосна с пръст слепоочието си.
— Знаете ли какво? Току-що осъзнах нещо. Крейг ми бе споменал, че често носел документи в кабинета си в централата в Хартфорд.
— Така ли? О, тогава трябва да е там.
За секунда задържа погледа си върху лицето на Моли. Младата служителка вероятно бе разигравала многократно тази сцена. Но очевидно нейният „шеф“ бе забравил да й нареди да повтаря пред посетителите, че централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ се намира не в Хартфорд, а в Чикаго.
Нора си сложи отново слънчевите очила.
— В такъв случай защо пък да не изчакам до понеделник, когато Крейг ще се върне.
— Ще му предам, че сте идвали тук, нали нямате нищо против?
Сигурна съм, че ще го направиш, Моли.
Нора се върна в колата си и веднага грабна мобилния си телефон. О’Хара бе объркал целия й живот, превръщайки го в лабиринт от заплетени нишки. Натисна бутон 2 за ускорено избиране на записаните в паметта по-важни телефонни номера. Именно оттук трябваше да започне. Бързината – това бе решаващият фактор в играта. Трябваше да действа бързо и да разплете всички объркани нишки.
— Ало?
— Имам чудесни новини, скъпи – започна тя.
— Отърва ли се от онзи досаден ангажимент?
— Да. Така че ще бъда изцяло твоя за целия уикенд.
— Фантастично! – провикна се Джефри. – Умирам да те видя.
≈ 88 ≈
Всичко бе странно притихнало, когато ние тримата потеглихме към нашия много специален лагер, където щяхме да прекараме вечерта. Очакваше ни незабравимо преживяване. Затова всичко трябваше да бъде безупречно.
— Тате, няма ли да ни се карат?
Обърнах се назад към Макс, по-малкия от моите две момчета. Едва шестгодишен, той все още не можеше да се оправя с понятието „отговорност“. Междувременно се оказа, че май баща му е този, който много повече се нуждае от опреснителен курс по темата. Макар и не във връзка с конкретния повод.
— Не, защото разполагаме със специално разрешение за тази вечер – обясних аз.
— Да бе, тъпако – изтърси Джон-младши. – Татко няма да ни вземе със себе си, без първо да попита. Нали така, татко?
Деветгодишният Джон-младши отдавна бе открил противното предимство, от което не забравя да се възползва всеки по-голям брат.
— По-кротко, Джей Джей – скастрих го аз. – Макс зададе добър и доста разумен въпрос. Браво, Макс!
— Даа! – кресна Макс. – Разумен!
Усмихнах се на себе си и ускорих крачка.
— Хайде, момчета, вече почти стигнахме.
При едно от предишните ни пътешествия ги бях отвел в Мечата планина, за да проследим пътеките на някогашните воини от племето на мохауките. Дори бях завел момчетата за една седмица в парка „Йелоустон“. А сега имах нужда от нещо по-различно. Или може би просто се опитвах да потуша угризенията си заради вината ми в историята с Нора. Както и да е, бях получил разрешение за една нощ с момчетата и бях решил да си прекараме незабравимо.
Когато стигнахме крайната цел, отново се обърнах към тях:
— Е, как ви се струва, момчета?
Макс и Джон-младши зяпаха с широко разтворени очи и провиснали челюсти. За миг останаха безмълвни… а аз – безкрайно запленен от гледката. Не бяха толкова много местата за отдих в Бронкс, но аз бях сигурен, че съм открил най-доброто.
— Добре дошли на стадиона на „Янките“, момчета.
Синовете ми веднага захвърлиха раниците си и се завтекоха към игрището. Наоколо нямаше жива душа, понеже бе късно следобед. Никой, освен нас тримата. Дерек Джетър* и съотборниците му играеха някъде по Западното крайбрежие и сега стадионът им бе на наше разположение. Тук, където се бе подвизавал самият Бейб Рут!** Само заключете, когато си тръгвате, ми бе казал моят приятел. Не му се искаше да бъде в дълг на един агент от ФБР.