[* Прославен дългогодишен питчър на нюйоркските „Янки“. — Б.пр.]
[** Най-изтъкнатият американски бейзболист (1895-1948). – Б.пр.]
Аз отвързах торбата и извадих необходимото оборудване: бухалки, ръкавици, шапки, фланелки, около дузина протрити топки.
— Хайде, кой иска да бие първи?
— Аз, аз, аз!
— Не, аз, аз, нека аз!
И докато последните лъчи на слънцето се скриваха зад огромното табло за резултатите и високите трибуни, ние – моите двама синове и аз, преживяхме незабравими мигове на стадиона на „Янките“.
— Наистина ли ще спим тук? – попита с възторжен тон Джон-младши.
— Разбира се, тъпако! – извика Макс, амбициран да изравни резултата с брат си. – Нали така ни каза татко.
— Точно така, казах го. – Отидох до торбата и взех комплекта с принадлежности за сгъваемата палатка. – А сега накъде ще я ориентираме?
С един пръст посочих към централното поле, а с друг – към хоумбазата.
— Слушайте какво ще кажа. Ще направим компромис и ще я обърнем към трета база. Именно там играеше моят любим състезател от „Янките“, когато бях на вашите години.
— И кой бе той? – полюбопитства Джон-младши.
— Крейг Нетълс – отвърнах. Винаги съм харесвал името Крейг.
Момчетата и аз се заехме с разпъването на палатката. Всъщност повечето работа легна на моите плещи, докато Макс и Джон-младши продължаваха да вилнеят по терена. С пламнали от вълнение лица, се редуваха в нанасянето на ожесточени удари по топката. Беше невероятна радост да ги гледаш отстрани. Може би най-после бях въвел ред в своите приоритети.
≈ 89 ≈
Прегръщаха се и се целуваха като двойка разгорещени тийнейджъри в преддверието на къщата в Бак Бей. Нора току-що бе пристигнала.
— Каква наслада – въздъхна Джефри, докато я обгръщаше плътно с ръце и галеше косите й. – Ще те имам до себе си през целия дълъг уикенд. Представи си само.
— Не ставай саркастичен точно сега. Чувствам се виновна, че те отнемам от новия ти роман – каза тя. – Зная колко малко ти остава да го завършиш.
— Ако искаш да знаеш, нямам какво да завършвам.
Тя го изгледа смутено, а той се ухили дяволито.
— Нима си го свършил?
— Вчера, след едно маратонско писане през цялата нощ. По някакъв начин трябваше да преодолея раздразнението, което ме обзе, след като не те открих по телефона.
— Така ли? – учуди се тя и закачливо го тупна по гърдите. – Тогава трябва по-често да те оставям да висиш на телефона, без да можеш да се свържеш с мен.
— Забавно е, че го казваш.
— Какво искаш да кажеш?
— Това за висенето. Промених края на романа. Точно по този начин умира главният ми герой, увиснал на въжето.
— Наистина ли? Дай ми да го прочета!
— Ще ти го дам, разбира се, но първо искам да ти покажа нещо. Ела с мен.
— Да, господарю мой. Навсякъде ще те последвам.
Той улови ръката й и я поведе нагоре по стълбите.
Отминаха библиотеката и се насочиха право към голямата спалня.
— Ако си решил да ми покажеш това, за което си мисля, че искаш да ми покажеш, искам да ти напомня, че вече съм го виждала, скъпи – подразни го тя.
Той се засмя.
— Само за това си мислиш!
Оставаха няколко крачки до вратата на спалнята, когато Джефри спря и се обърна към нея.
— А сега затвори очи – прошепна той.
Нора се подчини и той я въведе вътре.
— Добре, сега вече можеш да си отвориш очите – разреши й домакинът.
Нора още веднъж се подчини на заповедта му. И веднага възкликна смаяно:
— Боже мой!
Погледна към Джефри и после обратно към стената над камината. Приближи се плахо, съвсем бавно. Насреща я гледаше картина с маслени бои – нейният портрет.
— Е, какво ще кажеш за картината?
— Красива е – промълви Нора, преди да съобрази как би могло да прозвучи това на Джефри, след като на портрета бе изобразена именно тя. – Искам да кажа…
— Не, права си, наистина е много красива, не мога да го отрека. – Той я обгърна с ръце, както бе застанал зад нея, и отпусна глава на рамото й. – Не би могло да бъде иначе, нали?
Тя продължаваше да се взира безмълвно в картината, докато накрая очите й се наляха със сълзи. Той наистина много я обичаше. Нямаше място за съмнение. Портретът красноречиво изразяваше това, което изпитва към нея, как я възприема.
Джефри я притисна още по-плътно към себе си.