— Ето, вземи това – каза тя на Джефри и му подаде чашата.
Той се разкашля и едва чуто изломоти:
— Ка… какво е това? – запита, неспособен да фокусира погледа си върху шипящата течност.
— Просто го изпий – посъветва го Нора. – То ще се погрижи за всичко. Цоп, цоп. Фъс, фъс.
≈ 91 ≈
Той искаше да се добере до отговорите; нуждаеше се от тях, за да направи верни заключения. Трябваше да подреди липсващите парченца от мозайката.
Цялата тази главоблъсканица внезапно се превърна в нещо много лично за О’Хара. Или Туриста.
Мистериозният файл, който той бе спасил пред Гранд Сентръл Стейшън.
Списъкът с имената, адресите, банковите сметки и сумите в тях.
Младият доставчик на пици, който се опита да го убие.
Но кой стоеше зад всичко това? Истинският продавач, изнудвачът?
Нима бе някой от неговите хора?
Какво искаха те? Знаеха ли, че е направил копие на файла? Или само го подозираха? Или просто искат да се подсигурят, в случай че той притежава тази безценна информация?
Те не ми вярват. Нито аз вярвам на тях.
Уютна и мила картинка.
Накъде е тръгнал светът…
Така че той се опитваше да се възползва от всеки свободен час – както например в деня след чудесното прекарване с момчетата на стадиона на „Янките“, – за да работи върху имената от файла, опитвайки се да подреди пъзела. Но трябваше да признае, че не беше някакъв гений в тази област.
Най-сетне бе стигнал до това заключение.
Всички хора от списъка незаконно прехвърляха парите си в офшорни банкови сметки.
Възлизащи някъде над един милиард долара.
Беше се свързал с няколко от банките, изброени в списъка, но вероятно това не бе правилният подход.
Беше звънял в домовете на неколцина от компрометираните личности. Но и това нямаше да помогне. Какво можеше да очаква от тях? Да си признаят ли?
В късната неделна вечер той четеше страниците за модата в „Ню Йорк Таймс“. Интересът му се дължеше на съвсем други причини. Причини, свързани единствено с Нора Синклер. За да може по-късно да има за какво да разговаря с нея.
И ето че го видя!
Страхотно!
Бинго!
Ето три, не, четири, пет, девет, единадесет имена от списъка – всички присъстваха на едно и също бляскаво светско парти в „Уолдорф Астория“.
Така най-после разбра – изнудването, мошеничествата, паниката, разбра дори защо той е въвлечен да следи всичко да бъде наред. Сега осъзна съвсем ясно защо някой толкова силно жадува да го убие – просто защото той може би знаеше нещо.
Което, както се оказа напоследък, не бе лишено от основания.
О’Хара вече знаеше много повече, отколкото му се искаше.
И за двата случая, в които действаше под прикритие.
≈ 92 ≈
Давай, О’Хара, давай по-бързо! Размърдай се! Сюзън иска арест, а това означава, че аз трябва да превключа на „ускорен режим“ и дори може да се допусне, че негласно ми е разрешено да заобикалям някои правила. Поне така го тълкувах аз. Разбира се, понякога чувах само това, което ми се искаше да чуя.
Докато седях в стола срещу бюрото на Стивън Кеплер, не можех да не обърна внимание на някои подробности. Първо, адвокатът наистина имаше доста неприятна прическа. Както и прекалено голяма черепна площ за толкова малко коса. Второ, приятелят на Нора – „приятел“ само по данъчна линия, разбира се, днес изглеждаше доста изнервен.
Разбира се, малцина са тези, които не се изнервят в присъствието на агент от ФБР, макар повечето от тях да нямат основания за това.
Постарах се отначало да го поотпусна с кратък и безобиден увод на най-общи теми, след което измъкнах фотографията от джоба на сакото си: отпечатано от принтера копие от една от онези снимки, които бях направил с моя никон още през първия ми ден в Уестчестър.
— Познавате ли тази жена? – попитах аз, като задържах снимката пред лицето му.
Той се наведе през бюрото и бързо отвърна:
— Не, не мисля.
В отговор протегнах ръка, за да може да се взре по-добре.
— Ето, вижте я по-отблизо. Моля ви.
Адвокатът пое снимката и разигра сценка, достойна
само за изпълнител на второстепенни роли: смръщи вежди, задържа задълго присвитите си очи върху въпросното изображение, а накрая преигра със свиването на рамене и поклащането на глава.