— Не, не ми изглежда позната – заяви той. – Но дамата наистина е много хубава.
Стивън Кеплер ми върна снимката, а аз се почесах по брадичката.
— Доста странно – констатирах аз.
— Какво му е странното?
— Как така тази хубавица има вашата визитна картичка, а вие твърдите, че не я познавате?
Той се размърда неудобно на стола си.
— Може би някой й я е дал – подхвърли събеседникът ми.
— О, да, разбира се, напълно е възможно. Само че не обяснява защо тази жена ми призна, че ви познава.
Кеплер вдигна едната си ръка към възела на вратовръзката, а с другата приглади зализаната си прическа. Всеки детектор на лъжата моментално би регистрирал подозрително високо ниво на коефициента на притеснение.
— Дайте ми възможност да й хвърля още един поглед. Може ли?
Подадох му я. Оставаше ми само да го съзерцавам мълчаливо, сигурен, че ще стана свидетел на още по-класически пример за недостиг на актьорско майсторство. Както се и оказа.
— О, да, почакайте за минута! Мисля, че зная коя е тя. – Отдели доста време да потропва с показалеца си по снимката. – Симпсън… Сингълтън?
— Синклер – подсказах му аз.
— Разбира се, Оливия Синклер.
— Всъщност Нора.
Той поклати глава.
— Не, сигурен съм, че името й е Оливия.
И това го твърдеше същият този мъж, който преди минута само дето не ми се закле, че нямал ни най-малка представа коя била тя.
— Да разбирам ли, че е ваша клиентка? – запитах.
— При това хубава, както казахте. Изненадан съм, че не я помните.
— Ами, да, свърших й една работа.
— Каква по-точно?
— Агент О’Хара, знаете, че не мога да разгласявам подобна информация.
— Сигурно можете.
— Знаете какво имам предвид.
— Аз ли? Единственото, което знам, е, че твърдяхте, че не познавате една от вашите клиентки, която по случайност е обект на моето разследване. С други думи, излъгахте федерален агент.
— Необходимо ли е да ви припомням, че разговаряте с адвокат?
— Необходимо ли е да ви припомням, че мога да се върна само до час тук със заповед и да обърна офиса ви с главата надолу?
Не откъсвах поглед от Кеплер в очакване той да се огъне. Но вместо това този приятел доказа, че наистина е способен да демонстрира кураж. Всъщност направо премина в дръзко контранастъпление.
— Вашите абсурдни заплахи може и да минават пред някои, но не и пред мен! – декларира той с вирната брадичка. – Винаги съм опазвал грижливо личните тайни на клиентите си. А сега можете да си тръгвате.
Надигнах се от стола.
— Имате право – въздъхнах дълбоко аз. – Вие сте упълномощен да бдите над привилегиите на клиентите си, а аз малко прекалих. Така че искам да ви се извиня. – Отново бръкнах в сакото си. – Слушайте, ето моята визитка. Ако промените намерението си или ако искате да ви бъде уредена полицейска закрила, позвънете ми в офиса.
Физиономията му изведнъж се вкисна.
— Полицейска закрила? Да не се опитвате да ми кажете, че тази жена е опасна? Оливия Синклер? И за какво точно я разследвате?
— Боя се, че нямам право да ви разкривам това, господин Кеплер. Но все пак сърце не ми дава да крия от вас съмненията си, че ако клиентката ви наистина ви е поверила бизнеса си, тя ще държи изключително много на това да не разгласявате подробности за сделките, които й уреждате.
Тонът му се качи с една октава.
— Почакайте за минута… къде е Оливия Синклер сега? Искам да кажа, вие сте по следите й, нали?
— Работата е там, че… – запънах се аз – … наистина бяхме, но я изпуснахме и в момента не знаем къде е тя. Господин Кеплер, не мога да ви разкрия всичко по случая, но все пак ще споделя нещо с вас. Касае се за убийство. По всяка вероятност повече от едно.
Дотук за адвокатския кураж, както и за опазването на личните тайни на клиентите. Когато най-после възстанови способността си да отрони няколко слова, той използва тази своя дарба, за да ме помоли отново да се настаня на стола.
— С удоволствие – кимнах аз.
≈ 93 ≈
Последната глава от последната книга на Джефри бе затворена. Неговата банкова сметка беше почти изцяло прочистена – при това без никакви признаци за подозрение от страна на властите. Фотографът от „Ню Йорк Таймс“ никога нямаше да заснеме уговорените снимки, а самото интервю си остана нереализирано. Нора знаеше, че би трябвало да бъде доволна от развоя на събитията в Бостън. Но когато се върна в Манхатън и се прибра в убежището си в Сохо, разбра, че нищо не е наред.