Или раздяла?
Или временно умопомрачение?
Дали една част от мен не се надяваше онези компютърни магьосници да не открият никаква връзка, да не се натъкнат на нещо съмнително? Ами ако тя се окаже невинна? Или просто исках тя да остане ненаказана дори да бе убийца?
Обърнах се към нея.
— Съжалявам… какво?
Тя бе изрекла нещо, но не можах да го чуя заради силния рев на мерцедеса и заради още по-силния шум в главата ми.
Тя опита още веднъж:
— Попитах те не се ли радваш, че дойде с мен.
— Не зная – извиках в отговор. – Все още нямам представа накъде пътуваме.
— Нали ти казах, че е изненада.
— Не обичам изненадите.
— Не – възрази тя. – Ти не обичаш, когато не можеш да контролираш всичко около себе си. Вече го разбрах.
И преди да успея да й отвърна, тя влезе в рязък завой, като натисни педала за спирачките почти до ламарината. Гумите изскърцаха, мерцедесът се олюля и като че ли за миг се замисли дали да не полети.
Нора отметна глава назад и се засмя срещу вятъра:
— Не се ли чувстваш по-жив от всякога? – изкрещя тя, надвиквайки се с шума на двигателя.
≈ 95 ≈
Единствено червеният светофар успя да я накара най-после да намали скоростта.
След като пътувахме малко повече от половин час, ние се озовахме край някакво градче недалеч от езерото Пътнам. Там спряхме на едно кръстовище. Всъщност мерцедесът бе единствената кола, чакаща на светофара. Беше малко преди девет. Помня ясно всяка подробност.
— Не пристигнахме ли вече? – попитах аз.
— Почти – каза тя. – Ще ти хареса, Крейг. Отпусни
се.
Погледнах надясно, докато тя си играеше с настройката на радиото. Видях един старец край бензиностанцията на „Мобил“, с шапка с емблемата на университета в Кънетикът, който зареждаше с бензин своя джип „Чероки“. За секунда погледите ни се кръстосаха. Той ми напомни за баща ми. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Светофарът превключи на зелено и Нора отново се усмихна.
— Бързаш ли?
— Да. Дори съм малко нетърпелива. Липсваше ми. Аз липсвах ли ти?
Изминахме няколко километра в пълно мълчание, само радиото се надвикваше с осемте цилиндъра на двигателя. Отначало въобще не се вслушвах в песента, но после внезапно ме осени – та това бе „Хотел Калифорния“. Но като гледах Нора как шофира, по-подходяща бе „Живот на скорост“.
Последва още един завой.
Вече не виждах крайпътни знаци, а пътят ставаше все по-стеснен и тъмен. Погледнах към небето. Колкото и малко светлина да идваше от луната, сега тя се засенчваше от надвисналите дървета. Бяхме навлезли в някаква гъста гора.
— Имам чувството, че сме в „Дисниленд“.
— До там ще бъде следващото ни пътуване – засмя се тя.
— Наистина ли знаеш къде отиваме?
— Не се ли доверяваш на моите способности като водач?
— Само питам.
— Разбира се. – Замълча за кратко. – Между другото бях права.
— За какво?
— Наистина не обичаш, когато нещата се изплъзват от контрола ти.
След една минута павираният път свърши, но ние продължавахме да напредваме. Нямаше нищо, освен прахта и камъчетата под гумите на колата. А пътят се стесни още повече. Спортният мерцедес започна да се разклаща силно, аз се обърнах и многозначително изгледах Нора, без да продумам.
— Остава още съвсем малко – обясни тя, все още усмихната.
Разбира се, имаше право, тъй като само след няколкостотин метра навлязохме в една поляна. Опитах се да различа силуета, изникнал пред нас. Беше нещо като малка къща или вила, по-точно хижа, а зад нея се ширеше някакво езеро.
Нора стигна чак до предните стъпала и паркира там.
— Не е ли невероятно романтично?
— Чие е това място? – полюбопитствах аз.
— Мое.
Погледнах към хижата. Зениците ми започнаха да се адаптират и с помощта на мощните фарове на мерцедеса успях да различа дългите дебели греди, оформящи фасадата. Изглеждаше грубовато, но добре поддържано, въпреки че не очаквах Нора да притежава подобна къща.
— Изненада! – възкликна тя. – При това много приятна, нали? Не ти ли допада моята къщурка край водата?
— Допада ми. И защо да не ми допада?
Тя изключи двигателя и излязохме от колата. Мястото беше доста красиво, дори чудесно. Но защо бяхме тук?
— Знаеш ли, не си взех четката за зъби – отбелязах аз.
— Не се безпокой, за всичко съм се погрижила. Погрижила съм се и за теб, Крейг.
Натисна бутона от дистанционното и багажникът на мерцедеса се отвори като с магическа пръчка. Неголямото пространство беше запълнено до предела. Нито един кубичен сантиметър не бе останал неизползван.