— Пристигнала си тук подготвена – промърморих аз, докато оглеждах торбата с продуктите и хладнината чанта. Подготвена за какво?
— Разполагаме с всичко необходимо за една страхотна късна вечеря. Както и с още някои дреболии, включително и четка за зъби за теб. Какво чакаш още?
Подкрепление – това ми се искаше да й кажа. Но благоразумно си премълчах.
Взех торбата и хладилната чанта и изкачихме дървените стъпала. Щом се озовахме вътре, аз поклатих глава и се усмихнах. Отвън къщурката приличаше повече на скромния дом, в който е прекарал детството си Ейбрахам Линкълн. Но отвътре всичко бе изпипано като по лъскавите страници на най-елитните списания за вътрешно обзавеждане. Трябваше да се досетя.
— Това място принадлежеше на един бивш мой клиент – обясни ми Нора, докато разопаковахме хранителните припаси. – Знаех, че той много хареса моята работа. Бях шокирана, когато разбрах, че ми е оставил къщата.
Тя приближи към мен и ме прегърна. Както винаги, ухаеше чудесно, дори по-съблазнително от всеки друг път.
— Стига сме се занимавали с миналото. Нека да си поговорим за бъдещето, за това, с което първо трябва да се заемем. Ще се любим ли, или ще вечеряме?
— Хм, това е доста труден избор – заявих аз с непроницаемо изражение.
Разбира се, не би трябвало да е толкова труден. Тя го знаеше и аз го знаех. Ала тя не знаеше, че наистина бях откровен с нея: рано или късно, трябваше да приключим със секса.
Не можеш да продължаваш така, О’Хара. Трябва да спреш!
Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Тялото й се притискаше към моето. Мислите ми бясно препускаха, изкушението бе прекалено силно, за да му устоя.
— Може да ме помислиш за луд, но от сутринта нищо не съм хапнал.
— Добре, ти си луд, нека първо да вечеряме. Но има само един проблем.
— И какъв е той?
Тя се обърна и посочи към печката. Тя беше от онези, старомодните, които горят дърва, а вътре никъде не се виждаха дърва за огрев.
— Навън отзад има една барака, на петдесетина метра от тук. Трябва да отидеш там и да донесеш дърва за печката. Мога ли да разчитам на помощта ти?
Взех фенерчето от лавицата до външната врата и излязох навън. Поех към бараката. Но тъмнината бе толкова плътна, че дори лъчът на фенерчето не помагаше много. Никога съм се плашил лесно от призраци, но все пак се сепнах, когато чух неясни шумове в близките храсти, мрачно надигащи се от двете страни на пътеката.
Къде, по дяволите, е тази проклета барака?
И какво изобщо правех тук?
Най-после я намерих и подредих един наръч дърва в ръцете си, достатъчно, за да ни стигне за през нощта. После тръгнах обратно към хижата. Както казах, макар да не се плашех лесно, всичко наоколо изглеждаше доста призрачно. Може би моето неспокойство се дължеше на онзи възрастен мъж, когото бях зърнал на бензиностанцията край града. На каквото и да се дължеше, не можех да престана да мисля за баща си. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
≈ 96 ≈
Върнах се с куп дърва и запалих печката. После попитах Нора с какво още мога да й помогна.
— С нищо – целуна ме по бузата тя. – Оттук нататък с всичко ще се справя сама.
Оставих Нора сама в малката кухня и се отпуснах на дивана във всекидневната, зачетен в единственото четиво, което се намираше там – овехтял отпреди четири години брой на списание Долини и потоци. Някъде по средата на една статия за лов на сьомга във водопадите Шийн Лодж в Ирландия Нора извика:
— Вечерята е сервирана.
Върнах се в кухнята и се настаних край масата с печените миди с гарнитура от диворастящ ориз и салата от марули и репички. За пиене Нора бе предвидила „Пино Грижио“. Обстановката бе като илюстрация от списание Кулинар.
Нора вдигна чашата си и предложи тост:
— За една незабравима нощ.
— За една незабравима нощ – повторих аз.
Чукнахме се и започнахме да се храним. Нора ме попита в какво се бях зачел, докато тя приготвяше вечерята, а аз й разказах за статията за улов на сьомга.
— Обичаш ли да ходиш на риболов? – попита тя.
— Много – кимнах аз. Това бе една малка лъжа, но в следващия миг се улових, че започвам да я раздувам. Такива бяха отношенията ни с Нора. – Знаеш ли, когато най-после на въдицата ти се закачи някоя риба, голяма като онази на снимката в списанието, някоя, която си чакал с часове, това постижение в този миг ти се струва по-ценно от всичко на този свят.
— А къде обичаш да ходиш за риболов?
— Хм… има няколко прекрасни езера и потоци точно в този район. Повярвай ми, тук наистина можеш да уловиш някоя много голяма риба. Но нищо не може да се сравнява с Карибските острови, като Ямайка, Сейнт Томас, Кайманите. Предполагам, че си била там?