— Да. Всъщност, да си призная, наскоро бях на Каймановите острови.
— На почивка?
— Не. Имах малко работа.
— О?
— Възложиха ми да се заема с обзавеждането на крайбрежната вила на някакъв финансист. Великолепно място почти до плажа.
— Интересно – кимнах аз. Взех си още от мидите.
— Между другото, мидите са много вкусни.
— Радвам се. – Тя протегна ръка и я отпусна върху моята. – Значи може да се каже, че сега си прекарваш много добре?
— Точно така.
— Прекрасно, защото малко се обезпокоих заради онова, което ми каза по-рано – че съм твоя клиентка.
— Това не са само надути фрази – отвърнах аз. – Нека да погледнем истината в очите: ако не беше смъртта на Конър, ние с теб сега нямаше да сме тук.
— Да, вярно е, не мога да го отрека. Но… – Гласът й заглъхна.
— Какво искаше да ми кажеш?
— Нещо, което навярно не би трябвало.
— Добре, всичко е наред – опитах се да я успокоя. Огледах се и се усмихнах. – Тук няма никого, освен нас.
Тя леко се усмихна.
— Не исках да прозвучи безчувствено, но ако има нещо, което да съм научила от професията си, то е това, че можеш да се влюбиш не само в една, а в няколко къщи. Защо същото да не важи и за хората?
Вгледах се дълбоко в очите й. За какво намекваше? Какво всъщност се опитваше да ми каже?
— Това ли съществува между нас, Нора? Любов?
Тя издържа втренчения ми поглед.
— Мисля, че е точно това – отново заговори тя. – Мисля също, че започвам да се влюбвам в теб. Това нещо лошо ли е?
Само я слушах как реди думите и едва преглъщах. И тогава като че ли всичките вълнения от тази странна нощ експлодираха в стомаха ми.
Внезапно се почувствах много зле. Да не би да е само реакция на това, което тя каза?
Внимавай, О’Хара.
Спомних си какво се случи последния път, когато тя ми приготви вечеря. Да не би пък сега някоя мида да е била развалена?
Затова нищо не казах. Надявах се, че ще ми мине. Трябваше.
Но не ми мина.
И тогава, преди да го разбера, загубих всякаква способност да говоря. Не можех дори да дишам.
≈ 97 ≈
Без да помръдне от стола си, Нора гледаше как О’Хара безпомощно се олюлява на стола, как се стовари върху твърдия дървен под и главата му издрънча, а кръвта му бликна от сцепената му дясна вежда. Раната беше доста дълбока, но той като че ли не я усети. Несъмнено много повече го вълнуваше това, което става във вътрешностите му.
С всички беше така.
Все пак от всичките нейни мъже – включително Джефри, Конър и първия й съпруг, Том Холис – този се бе оказал най-коравият. Привличането й към мъжа, когото познаваше като Крейг Рейнълдс, бе дълбоко и искрено. Помежду им винаги бе съществувала някаква загадъчна химия. Може би това бе остроумието му, очарованието му, външността му. Или интелигентността му, по която те двамата толкова си приличаха. Беше най-добрият във всяко едно отношение и винаги щеше да й липсва, винаги щеше да съжалява, че се стигна дотук.
Ала рано или късно, трябваше да се стигне до тук.
Той се гърчеше и давеше в надигналата се в гърлото му слуз. Опита да се изправи, но краката не го държаха. Първото лекарство нямаше да го убие, само подготвяше почвата за второто. Но тя се безпокоеше, да не би да е сложила твърде много.
Напомни си, че трябва да каже нещо, да изглежда загрижена. Предполагаше се, че тя е само един невинен зрител, който не разбира какво става. Уплахата й му изглеждаше искрена.
— Ей сега ще ти донеса нещо. Ще видиш, че ще ти помогне.
Изтича до мивката и напълни една чаша с вода. Без той да забележи, извади от джоба си пакетчето и изсипа вътре праха. Към повърхността на водата се устремиха мехурчета, също като при шампанското. Нора се обърна с гръб към мивката, за да застане с лице към него, но в следващия миг застина от изумление. Той бе изчезнал.
Къде беше отишъл?
Невъзможно бе да се е отдалечил много. Направи две стъпки и до слуха й достигна затръшването на една врата надолу по коридора, чу как ключът се превъртя в ключалката. Беше успял да стигне до банята.
Все още с чашата в ръка, Нора изтича по коридора.
— Скъпи, добре ли си? – провикна се тя. – Крейг?
Чу го как повръща, горкият човек. Макар и ужасяващ, този звук бе за нея добър знак. Беше готов за мехурчетата. Ала преди това трябваше да го убеди да й отвори вратата.
Тя леко почука на вратата.
— Скъпи, донесох ти нещо. То ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Зная, че не ти се вярва, но сам ще се убедиш, че е така.