Но аз също имах един въпрос:
— Хванахте ли я? – успях да изговоря едва-едва.
— Не – отвърна другото ченге. – Макар че още не сме съвсем сигурни кого трябва да издирваме. Единственото, което знаем, е името й. Но как изглежда и с каква кола е побягнала, виж, за това нямаме представа.
Обясних му бавно, със запъване. Дадох пълното описание на Нора, заедно с нейния червен спортен мерцедес и адреса й в Брайърклиф Манър. Или къщата на Конър Браун. Но независимо от това не съществуваше голяма вероятност тя да се е насочила именно там. Не би дръзнала, нали?
По-младият полицай извади радиопредавателя си и предаде тази информация. Освен това попита за линейка – за линейката, предназначена за мен.
— Вече би трябвало да са тук – увери ме той.
— Никога не съм бил персона с висок приоритет – заядливо промърморих аз.
Междувременно неговият партньор довършваше поставянето на турникета.
— Ето, това ще издържи, докато пристигне колата на спешната помощ.
Аз му благодарих. Благодарих и на двамата. Внезапно ми хрумна, че тези двамата много си приличат, че изглеждат като баща и син. Попитах ги и се оказа точно така: полицаите Уил и Мич Крейвънс, съответно. Всичко в тях олицетворяваше нагледно нашите представи за спокойния живот в малкия град.
Опитах се да се надигна.
— Чакай, чакай, почакай – развикаха се двамата Крейвънс. От мен сега се искало само да лежа кротко и да си почивам.
— Трябва ми телефонът.
— Къде е? – попита Мич Крейвънс. – Ще отида да го донеса.
— Трябва да е в банята на първия етаж. Не е зле също да проверите какво става с печката.
Мич кимна към баща си.
— Веднага се връщам.
Докато се бавеше вътре, си припомних какво ми бе споменала Нора: тя притежавала тази хижа, оставена й от някакъв неин бивш клиент.
— Хей, Уил, има вероятност ти да познаваш Нора – казах аз. – Тази хижа е нейна, но й била отстъпена от някакъв неин клиент, който после умрял.
— Така ли ти каза тя?
По начина, с който го произнесе, разбрах какво ще последва.
— Тя спомена ли името на този предполагаем неин клиент? – попита той.
— He. Ho имаше ключове за вратата.
Уил поклати глава.
— Това място принадлежи на Дейв Хейл. Той може и да е бил неин клиент, може и да не е, но мога да те уверя, че е жив и здрав.
— А той, между другото, богат ли е?
Той сви рамене.
— Предполагам. Срещал съм го само няколко пъти. Живее в Манхатън. Защо? Смяташ ли, че е в опасност?
— До тази нощ – вероятно да. Но сега ми се струва, че е в безопасност.
Мич се върна, понесъл моя мобилен телефон в ръка.
— Намерих го.
Взех го и вдигнах капака. Трябваше да се обадя на Сюзън и тъкмо се готвех да набера номера й, когато тя ме изпревари.
— Ало?
— Чукал си не когото трябва – прозвуча един глас. – Здравата се издъни, О’Хара.
Отново бях сбъркал.
Тя обаче не звучеше истерично. Вместо това бе напълно спокойна. Прекалено спокойна. И едва тогава за пръв път се изплаших от Нора Синклер.
— Ще те нараня там, където най-много ще те заболи. На път съм към твоя дом, О’Хара… истинския – додаде тя. – Сещащ ли се, Ривърсайд?
Щрак.
Телефонът падна от ръката ми. Свлякох се на пода, защото коленете не ме държаха. Двамата полицаи се спуснаха да ме подхванат под мишниците.
— Какво има? – попита Мич, синът.
— Семейството ми – промълвих аз. – Решила е да унищожи семейството ми.
≈ 101 ≈
Те веднага схванаха за какво става дума. Може би всеки полицай би го разбрал, но Уил и Мич Крейвънс – баща и син – разбираха малко повече от другите. Нямаше никакво време да чакат пристигането на линейката за спешна помощ. Скоро щях да започна да кървя още по-силно, така че не биваше да се губи нито минута в тази глуха местност, отвсякъде заобиколена само от гори.
Свих се на задната седалка на тяхната патрулна кола. Мич, който като по-млад имаше по-добри рефлекси, се втурна по тесния път с включени сирени, докато баща му предупреждаваше по радиоканала полицията в Ривърсайд да се отправи към моята къща. Междувременно аз им звънях от моя мобилен телефон.
— Хайде, хайде, хайде, обади се! – мърморех аз, докато чаках някой да се обади.
Звъненето продължаваше.
— По дяволите! Никой не отговаря!
Телефонният секретар най-после се задейства и аз оставих обезумяло съобщение до бившата си жена да отиде веднага у съседите и да изчака пристигането на полицията.
През ума ми преминаваха ужасяващи сцени, една от друга по-страшни. Дали Нора вече е стигнала там? И откъде знае къде е моят дом? Истинският?