Уил изключи радиопредавателя и се обърна към мен:
— Полицията в Ривърсайд ще бъде там до няколко минути. – Той кимна към телефона ми. – Не ти ли провървя?
— Не – отвърнах.
— Там имат ли мобилен?
— Опитвам се да се свържа.
Натиснах бутона за бързо набиране само за да чуя сигнала за свързване с гласовата поща. Оставих същото съобщение със същото зловещо предупреждение. Беше като на кино. Обажда се Джон. Ако ти и момчетата сте у дома, веднага го напуснете! Ако пътувате нататък, въобще не се вясвайте там!
Облегнах се назад и се отдадох на мрачните си мисли. Турникетът се опитваше да възпре надигащия се в кръвта ми адреналин. Усетих, че главата ми отново се замайва. Опитах се да се успокоя и да не мисля за най-лошото. Но се оказа невъзможно.
— По-бързо, момчета!
Вече напредвахме с повече от сто и тридесет километра в час. Прекосихме границата с Кънетикът и се насочихме на юг, право към Ривърсайд. Чувствах се все така напълно безпомощен, докато най-неочаквано не ме осени една спасителна идея. Обади се на Нора!
Може би именно това искаше тя. Може би тя – дано – само се е опитвала да ме сплаши. Ами ако единственото й намерение е било да ме стресне до припадък и да продължи да разиграва играта? Ако й се обадя, тя само ще ми се изсмее злобно. Може би Ривърсайд е само една примамка. Докато тя всъщност може би се намира на много километри в противоположна посока.
Дано.
Набрах номера й.
Звънях й десет пъти подред.
Не се обади гласовата й поща.
Нито самата Нора.
Полицейската радиостанция се задави от пукота, заливащ ефира заради статичното електричество. Ала все пак успяхме да се свържем с една от патрулните коли в Ривърсайд. Полицаят бил пред къщата. Вратите заварил заключени, но няколко лампи светели вътре. Доколкото можел да прецени, вътре нямало никого.
Погледнах часовника си. Девет и десет. Би трябвало да са там. Момчетата обикновено си лягат към девет вечерта.
Уил почука по говорителя на своя радиопредавател.
— Няма ли следи от влизане с взлом?
— Не – гласеше отговорът.
— Проверихте ли при съседите? – попита Мич, докато намаляваше скоростта, за да се справи с приближаващия остър завой. Задните и предните гуми изскърцаха в синхрон, като от стереоуредба.
— По всяка вероятност тя е отишла при Пикот. Къщата им е на отсрещната страна на улицата, точно срещу нашата – добавих аз. – Майк и Марги Пикот. Те са наши приятели.
— Ще проверим и там – каза местният полицай. – Колко ви остава да стигнете до нас?
— Около десет минути – рече Уил.
— Агент О’Хара, там ли сте? – попита полицаят.
— Тук съм – отвърнах.
— Бих искал да разбия ключалката на една от вратите в дома ви. Нали може? Искам само да проверя дали няма някой вътре.
— Напълно одобрявам. Вземете брадва, ако трябва.
— Прието.
Гласът му заглъхна в поредния изблик на пукота от статичното електричество. Навън сирените разпорваха нощната тишина. Но вътре никой дума не обелваше. Местните полицаи Уил и Мич Крейвънс и аз се бяхме умълчали в очакване на най-лошото.
По едно време улових погледа на Мич в огледалото за обратно виждане.
— Зная, зная, зная. По-бързо.
≈ 102 ≈
Мич настъпи здравата педала за газта и съкрати десетте минути на пет. Пристигнахме пред моята къща с петдесетметров спирачен път на финала. Улицата беше залята от мигащите светлини на патрулните коли, оцветяващи нощта в червено и синьо. Групи съседи стояха скупчени по моравите пред домовете си и наблюдаваха зрелището, като се чудеха какво толкова става в дома на семейство О’Хара.
До този момент почти нищо.
Изтичах към външната врата, но заварих там четирима полицаи, разговарящи в преддверието. Току-що бяха приключили с огледа на помещенията.
— Празно е – обобщи единият от тях.
Отидох в кухнята. В мивката имаше няколко чинии, на шкафа се виждаше поднос с остатъци от руло. Явно бяха вечеряли. Проверих телефона на стената до хладилника. Лампата за получени съобщения светеше, но имаше само едно – моето съобщение.
Всички полицаи, включително Уил и Мич Крейвънс, се бяха събрали в съседната стая, която се ползваше като кабинет. Присъединих се към тях.
— Нуждаем се от план – започнах аз. – Аз самият нямам, а и сега не съм в най-добрата си форма.
Един дребен чернокос полицай на име Николо се зае с ръководството на екипа. Явно действаше бързо и организирано, защото ни съобщи, че вече бил публикуван полицейски бюлетин за издирването на Нора и нейния червен мерцедес в цялата област, обхващаща три съседни щата. Уведомили и колегите си от охраната на летищата. Тъкмо искаше да ми обясни, че искал да използва дома ми като команден център, когато нещо ми хрумна.