— Ти бе заловен със смъкнати панталони, в буквалния смисъл, но нещо ми подсказва, че си прикрил задника си.
Не отговорих веднага. Исках да разбера дали, ако продължи да говори, ще ми разкрие източника на своето „предчувствие“. Но не го направи.
— Впечатлен съм, Франк.
— Не е нужно – успокои ме той. – И без това всичко е изписано на лицето ти.
— Напомни ми никога да не играя покер с теб.
— Аз обаче все още мога да направя нещата дяволски трудни за теб.
— Напълно наясно съм с това.
— Нищо не може да промени това, което си направил, нито да прикрие издънването ти.
— И с това съм напълно наясно.
Той затвори папката.
— Можеш да си вървиш.
Аз станах от стола.
— О, и още нещо, О’Хара.
— Какво е то? – попитах.
— Знам всичко за другата твоя задача. Знаех го още от самото начало. Защото съм в играта. Знам, че ти си Туриста.
≈ 106 ≈
След няколко минути влязох в кабинета на Сюзън и я заварих с лице към прозореца, загледана в малкото, което можеше да й предложи този дъждовен и мрачен следобед. Не бе трудно да се отбележи символичното значение на факта, че бе обърната с гръб към мен.
— Колко зле мина? – попита ме тя, без да се обръща.
— Наистина беше зле.
— По десетобалната скала.
— Ами… осемнадесет-деветнадесет.
— Не, сериозно.
— Може би някъде към девет – признах си аз. – Но нищо няма да разбера поне до една седмица.
— А дотогава?
— Ще ме завържат за бюрото.
— По-скоро би трябвало да ти вържат нещо друго.
— Само за протокола съм длъжен да отбележа, че това е втората нецензурна шега с моя полов орган, която получавам днес.
— А ти какво очакваше?
— Не знам, но ще ти бъда благодарен, ако не ми се налага да провеждам целия този разговор с гърба ти.
Сюзън се обърна. Изражението й бе сурово и почти непроницаемо, макар че никога не може да се твърди със сигурност какво точно изразява лицето й в даден момент. Но загрижеността и разочарованието не можеха да се сбъркат.
— Ти ме злепостави, Джон.
— Знам – побързах да се съглася. Може би прекалено бързо.
— Не, искам да кажа: наистина ме злепостави.
Не ми оставаше друго, освен да сведа поглед към краката си.
— Съжалявам – кротко промълвих аз.
— По дяволите, знаеш, че да вършиш това в моя отдел, означава да си позволяваш да заобикаляш правилата.
Нищо не отвърнах. Ако познавате Сюзън колкото мен, ще разберете, че тя се опитваше да преодолее ограниченията, налагани й от нейната собствена система от правила. Гневът, безсилието, разочарованието. Ясно ми беше, че не може да продължи, без да изкрещи с цялата сила на натрупания в нея първичен гняв:
— По дяволите, Джон, как е възможно да си чак такъв шибан глупак!
И така си беше.
Когато устоите на стабилността й престанаха да се разклащат, тя си възвърна привичното си спокойно и уравновесено, дори стоическо поведение. Все още пред нас стоеше въпросът за разхождащия се на свобода сериен убиец и задължението ни да го заловим. За съжаление докладите от проверките по места продължаваха да подкопават нашия оптимизъм. Нора като че ли бе изчезнала безследно.
— Какво казват нашите хора на Кайманите? – попитах аз.
— Нищо – отвърна Сюзън. – Никъде не е забелязана: нито на Карибите, нито в Брайърклиф Манър, нито в апартамента й тук, в града, нито някъде по междинните пунктове.
— Иисусе Христе! Къде ли е тогава?
— Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. – Сюзън сведе поглед към някакъв документ, оставен на бюрото й. На него бе изписан остатъкът от парите в банковата сметка на Нора Синклер, замразени по нареждане на Бюрото. – Или за да бъда по-точна, би трябвало да кажа, че е въпрос за осемнадесет милиона четиристотин двадесет и шест хиляди долара.
Сумата бе впечатляваща.
— Това ми напомни нещо – обадих се аз. – Какво стана с онзи адвокат, експерта по данъчното право? Кеплер?
— Онзи, когото ти притисна до стената?
— Бих използвал термина „убедих“.
— Няма значение как ще го характеризираме, защото Нора не се е обаждала в офиса му.
— Може би, ако го посетя и…
Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.
— Ти си завързан за бюрото си, забрави ли? А кой знае какво ще се случи занапред. – Опита се да се усмихне, съвсем леко. – Но всяко зло за добро. Ако ти забранят да участваш в операции, може би ще разполагаш с повече време, което да посвещаваш на момчетата си.
— Не знам – признах си аз. – Зависи от това дали тяхната майка ще ми позволи.
Сюзън отново се обърна и пак се загледа през прозореца.
— Знаеш ли, ако беше толкова добър съпруг, какъвто си като баща, ние никога нямаше да се разделим.