Нора се върна във вилата и се наметна с една от пухкавите бели роби, каквито изисканите хотели са длъжни да осигуряват на заможните си клиенти. Почувства приятния допир до кожата си. Върна се в леглото при Джордан и се сгуши до широката му гръд.
Но все пак оставаше още един проблем.
Не можеше да избие Джон О’Хара от главата си. Уханието му, вкуса на кожата му, начина, по който той проникваше в мислите й – по-добре от всеки друг от останалите мъже, с които някога бе имала нещо общо.
А това я вбесяваше. Не искаше тези мисли, не искаше, когато бе в прегръдките на някой друг, Джордан Моуч или който и да е, да си мисли само за О’Хара. Прекалено много болеше. Какво, по дяволите, не е наред с мен? Аз не съм от тези, които се влюбват!
— Слез на земята, Нора – сепна я гласът на Джордан.
Тя се стресна и побърза да се отърси от неприятните мисли.
— Съжалявам, скъпи – каза тя. – Само си мислех колко идеално е всичко около нас.
Той се усмихна.
— Още един ден в рая.
Тъкмо започнаха да се целуват, когато ги прекъсна почукване на вратата. Обядът бе пристигнал.
Джордан стана от леглото и отвори вратата.
— Благодаря – рече той, когато служителите от румсървиса вкараха голямата си количка за сервиране. Бяха облечени с обичайните маратонки и шорти, с ленени ризи и широкополи сламени шапки.
Внезапно шапките изпопадаха по пода.
— Здравей, Нора. Нали ти казах, че пак ще се срещнем – каза О’Хара.
— Да не си посмял да разговаряш с нея! – извика Сюзън, измъкна своя пистолет и го насочи точно към Нора, излегнала се в леглото. – Свършено е с теб, кучко!
Тогава тя се обърна към Джордан Моуч:
— А вие… вие си най-големият жив късметлия на този свят.
≈ 112 ≈
Този следобед се оказа доста странен, тъй като се случи нещо неочаквано хубаво: аз разполагах със свободно време и възнамерявах да го прекарам със Сюзън. Мъдро решихме да посетим плажа на Ла Саманя, който ни привличаше със своите внушителни размери и приказната си ослепяваща белота. Нататък по брега имаше следи от някогашно корабокрушение.
— Сигурна ли си, че можем да се доверим на местните хора? – попитах Сюзън, когато ни заляха слънчевите лъчи.
— Ти се държиш, сякаш те са като полицаите от Кийстоун* или нещо подобно – упрекна ме тя.
[* Предградие на Лос Анджелис, където в началото на века филмовият екип на Мак Сенет заснима първите комедии с полицаи. В някои от тях участва и младият Чарли Чаплин. – Б.пр.]
Имах предвид местната жандармерия, както наричаха полицията на остров Сен Мартен.
Те се бяха нагърбили със задържането на Нора, докато не бъдат напълно готови документите за екстрадирането й, позволяващи да бъде върната в Ню Йорк.
— Може би ще ти се сторя прекалено недоверчив – продължих аз, – но трудно мога да се доверя на полицаи, носещи шорти. Да не говорим за онези другите, с дългите панталони. Видя ли ги? Те са толкова тесни, че можеше да се разбере кой е обрязан.
Сюзън се обърна към мен с онзи неин недоверчив поглед, с който толкова много пъти бях удостояван.
— Млъкни, Джон, и си пий питието.
Тя имаше право. Както винаги досега.
С нашата полицейска дейност тук бе приключено. Нора се озова на безопасно място в полицейския арест и с това на случая бе сложен край. Проверихме даже как са Макс и Джон-младши, за да сме сигурни, че прекарват добре с дядо си и баба си – родителите на Сюзън, – които продължават да ме харесват напук на всичко.
Бяхме тук само за кратко, макар че двамата заслужавахме да останем повече. Излегнати един до друг на приятните плажни шезлонги в този невероятно скъп курорт, съзерцаващи залеза, докато слънцето напусне приказно красивото оранжево небе. По дяволите, дори намерихме време да поплуваме заедно.
Посегнах към моето маи-таи.
— Да вдигнем тост в чест на старшата сестра Емили Бароус.
Сюзън вдигна чашата си, пълна с пина колада.
Облегнах се назад в шезлонга и въздъхнах дълбоко. Усещах се удовлетворен и облекчен. Освен това обаче усещах и нещо, което не можех съвсем ясно да определя, но не беше много комфортно. Нека да го наречем вина.
Погледнах към Сюзън, която изглеждаше невероятно хубава и спокойна. Бях й причинил толкова много болка, че имаше защо да изпитвам вина. Тя заслужаваше нещо много по-добро.