— O’Xapa? – провикна се тя. – Ти ли си? О’Хара?
И тогава видя как някакъв силует се появи на прага на кухнята. Но не беше О’Хара? Тогава кой?
Някаква блондинка. Висока. Някак си позната, смътно напомняща на… Кого? Най-после тя се изправи пред Нора.
— Коя си ти? – отчаяно зашепна Нора, докато ужасната горещина изгаряше гърлото и гърдите й.
Непознатата жена вдигна ръка… и свали главата си. Не… това бе само нейната коса, по-скоро перуката бе това, която онази смъкна с един замах.
— Това ще ти помогне ли, Нора? – попита тя. – Позна ли ме сега?
Отдолу се оказа с къса пясъчноруса коса – и едва тогава Нора осъзна коя е тя.
— Ти! – ахна Нора.
— Да, аз.
Елизабет Браун – сестрата на Конър. Лизи.
— Отдавна съм по следите ти, Нора. Само колкото да се уверя какво си извършила. Убийца! Дори не бях сигурна дали още ме помниш – процеди тя. – Поначало не съм от най-запомнящите се личности.
— Помогни ми – зашепна Нора. Ужасното изгаряне вече достигна главата… лицето й… навсякъде. Беше кошмарно, най-лошата болка, която можеше да си представи. – Моля те, помогни – замоли се тя. – Моля те, Лизи?
Нора вече не можеше да вижда лицето на сестрата на Конър, ала все пак можа да чуе думите й:
— Няма никакъв шанс за това в ада, закъдето си се запътила, Нора.
≈ 116 ≈
Някой бе предал едно мистериозно съобщение в полицията в Брайърклиф Манър: „Залових вместо вас убийцата на Конър Браун. Сега тя е в къщата. Елате и си я приберете“.
От местния полицейски участък се свързаха с мен в централата на Бюрото в Ню Йорк и аз пристигнах в Уестчестър за рекордно кратко време – около четиридесет минути благодарение на безумно бързото шофиране първо през града, после покрай Соу Мил Паркуей, като накрая излязох на магистрала 9.
Заварих половин дузина коли от местната полиция, както и от щатската, паркирани по кръговата автомобилна алея пред къщата на Конър Браун. Съответно и линейката на спешната помощ от болницата в Уестчестър. Поех дълбоко дъх и бавно се измъкнах от колата, ала после не издържах и се втурнах към външната врата. Господи, наистина треперех като лист.
Трябваше да покажа служебната си карта на патрулния полицай в преддверието.
— Те са в кухнята. Намира се направо по корид…
— Зная къде е! – безцеремонно го прекъснах аз.
Осъзнах, че не бях готов за това едва когато прекосих всекидневната и къта за хранене на път за кухнята. Всичко тук ми бе до болка познато и това правеше нещата още по-тежки, макар че всъщност не бях сигурен. Хем бях там, хем не бях, като че ли наблюдавах себе си отстрани, като в някакъв лош, много лош сън.
Експертите от отдела за съдебна медицина вече се бяха заели за работа, което означаваше, че следователите бяха приключили. Познах Стринджър и Шоу от екипите по съдебна медицина. Бях работил с тях преди за кратко, когато замисляхме как да заложим капана на Нора със застрахователната полица.
Тялото й бе още там, проснато край шкафа в кухнята. Край него се търкаляше счупената бутилка с минерална вода. Подът бе посипан с парчета стъкло. Един фотограф от полицията се бе заел със снимките и светкавиците от неговия апарат ми се сториха като експлозии.
— Е, най-после някой е успял да й види сметката. – Шоу се надигна и пристъпи към мен. – Била е отровена. Някакви блестящи идеи?
Поклатих глава. Не разполагах с нито една блестяща идея.
— Нямам. Но ми се струва, че няма да се наложи да чакаме дълго, за да се разреши случаят.
— Получи си това, което си е заслужила, а?
— Нещо такова, макар че това е доста мъчителен начин да си отидеш от този свят.
Отдръпнах се от Шоу, защото се нуждаех от малко тишина, защото имах нужда да се съвзема. Или може би просто ми се искаше да го ударя, което той не заслужаваше.
След което отидох да видя Нора.
Махнах с ръка на фотографа:
— Дай ми една минута.
Коленичих, подготвен – доколкото можех, – за най-лошото, за да я погледна в лицето. Беше страдала до самия край, в това нямаше съмнение, но въпреки това си оставаше красива, все още си беше Нора. Дори познах бялата ленена блуза, която толкова често носеше, както и любимата й гривна с диаманти на китката й.
Не знам какво всъщност изпитвах, но ми бе невероятно тъжно за нея. Задавих се. Беше ми малко тъжно и за мен самия, и за Сюзън, и за децата ни. Как, по дяволите, можа да се случи всичко това? Понятие нямам колко дълго съм съзерцавал тялото на Нора, но когато най-после се изправих, видях, че в кухнята всички са притихнали и никой не откъсва поглед от мен.