После заключи къщата и занесе ключа у семейство Кравчук.
Автобусната спирка беше съвсем близо. Маршрутът бе същият, по който обикновено пътуваха гостите й — от Посьолок до Судак, от Судак до симферополската автогара и оттам до летището.
Тя хвана последния полет и късно вечерта звънна на вратата на Сандрочка на „Успенски“, където никога не беше идвала.
Отвори сестра й. Не бяха се виждали от петдесет и втора — двайсет и пет години. Прегърнаха се, обляни в сълзи. Лида и Вера току-що си бяха отишли. Ника, подута от плач, излезе в антрето и прегърна Медея.
Иван Исаевич отиде да сложи чайника — той се досети, че от Крим е пристигнала по-голямата сестра на жена му. Смътно си спомни за някаква тяхна отдавнашна разпра. Медея свали от главата си вързаната по селски вълнена кърпа, под нея носеше черната си забрадка и Иван Исаевич се изуми от иконописното й лице. Той откри голяма прилика между сестрите.
Медея седна на масата, огледа непознатата къща и я одобри: тук беше хубаво.
Смъртта на Маша, огромно нещастие, донесе и голяма радост на Александра Георгиевна и сега тя недоумяваше как човек може да вмества толкова крайни неща.
А Медея, седнала от лявата й страна, не можеше да осъзнае как стана така, че не беше виждала това най-скъпо за нея същество четвърт век — и се ужасяваше. Като че нямаше нито причини, нито обяснения.
— Било е болест, Медея, тежка болест, и никой нищо не разбра. Един приятел на Алик, психиатър, я прегледал, оказва се, преди седмица. Казал, че незабавно трябва да влезе в болница: маниакално-депресивна психоза в остра форма. Предписал й лекарство… Разбираш ли, те всеки момент чакаха разрешението да заминат… И така. Но аз виждах, че не е добре… Не я държах за ръка, както тогава… Никога няма да си го простя… — говореше като на себе си Александра Георгиевна.
— Престани, за Бога, майко! Поне за това не се обвинявай. Специално това е моя вина… Медея, Медея, как да живея сега? Не мога да повярвам… — плачеше Ника, но устните й, природно извити за смях, сякаш се усмихваха…
Погребението стана не на третия ден, както е прието обикновено, а на петия. Направиха й аутопсия. Алик отиде в съдебномедицинската морга някъде при „Фрунзенска“ с двама приятели и Георгий.
Ника вече беше там. Тя обви подстриганата глава на Маша и шията й, на която личеше грубият шев от аутопсията, с къс бял крепдешин и го завърза с плосък възел на слепоочието й, както правеше Медея. Лицето й беше останало недокоснато, восъчно, и красотата му ненакърнена.
Свещеникът на „Преображенка“, при когото Маша ходеше от време на време през последните години, много се опечали за нея, но отказа опело — самоубийца.
Медея помоли да я заведат в гръцка черква. Най-гръцка от московските черкви беше Антиохийският метох. Там в храма „Теодор Стратилат“ потърси игумена, но служителката я разпита най-подробно и докато тя с половин уста и свела очи й обясняваше, че е понтийска гъркиня и от години не е влизала в гръцка черква, се появи стар йеромонах и каза на гръцки:
— Отдалеч надушвам гъркиня… Как се казваш?
— Медея Синопли.
— Синопли? Имаш ли брат монах? — бързо попита той.
— Единият ми брат отиде в манастир в България през двайсетте години, но не знам нищо за него.
— Агафон ли?
— Афанасий…
— Слава на Господа! — възкликна йеромонахът. — Той е в Атон.
— Слава Тебе, Господи! — поклони се Медея.
Двамата се разбираха малко трудно. Старецът не беше грък, а сириец. Неговият гръцки и Медеиният много се различаваха. Над час си говориха, седнали на пейка до кутията със свещи. Той нареди да докарат момичето, щял лично да отслужи опелото…
Когато автобусът с ковчега спря пред черквата, вече се беше събрала тълпа. Семейство Синопли беше представено от всичките си разклонения — ташкентско, тбилиско, вилнюско, сибирско… Към разноцветното злато на иконите, свещниците, одеянията се примеси и многоцветният бакър на рижите им глави.
Между Медея и Александра стоеше Иван Исаевич, широк, с бяло като вар лице и асиметрична бръчка напряко през челото. Старите сестри пред ковчега, украсен с бели и лилави зюмбюли, единодушно си мислеха едно и също: аз трябваше да съм в този ковчег сред красивите цветя, подредени от ръката на Ника, а не горката Маша…
През дългия си живот бяха свикнали със смъртта, бяха се сродили с нея, научиха се да я посрещат у дома, да слагат черно на огледалата, безшумно и строго да живеят по два дни край мъртвото тяло с молитвени псалми, на светлината на свещи… Познаваха и кротката смърт, безболезнена и прилична, познаваха и бандитското незаконно нахлуване на смъртта, когато млади хора загиваха преди родителите си…