Но самоубийството бе непоносимо. Невъзможно беше да се помирят с онзи отлитнал миг, когато абсолютно живото момиче самоволно бе прекрачило в звънтящия водовъртеж на бавните снежинки — вън от живота…
Йеромонахът се появи до ковчега и хорът запя най-красивите думи за земната раздяла… разлъка…
Службата беше на гръцки, дори Медея долавяше само отделни думи. Но всички ясно чувстваха, че в това печално и неясно пеене има повече смисъл, отколкото може да побере и най-мъдрият измежду хората.
Който плачеше, плачеше мълчаливо. Алдона бършеше сълзите си с мъжка карирана кърпа. Гвидас Бияча нервно прокара ръка с кожена ръкавица под очите си. Дебора Лвовна, свекървата, понечи да вие на глас, но Алик кимна на колегите си доктори и те я изведоха от черквата.
Погребаха я на немското гробище в гроба на родителите й, а после отидоха на „Успенски“ — Александра Георгиевна настоя да направят помена там. Събра се много народ, сложиха да седнат на масата само старците и новопристигналите. Младите останаха на крак с чашите и бутилките.
Алик младши уцели удобен момент и шепнешком попита баща си:
— Тате, как мислиш, завинаги ли е умряла?
— Скоро всичко ще се промени и всичко ще е наред — педагогично отговори баща му.
Алик младши го изгледа с дълъг студен поглед:
— Аз не вярвам в Бог…
Същия ден сутринта дойде разрешителното за заминаване. Даваха им се двайсет дни за подготовката, което дори беше много. В спомените на приятелите изпращането се сливаше с помена, макар че Алик направи прощалната вечеринка в „Черьомушки“.
Дебора Лвовна остана при сестра си и Алик заминаваше със сина си и средно голям кариран български куфар.
Митничарите му иззеха едно листче хартия — последното стихотворение на Маша, написано малко преди самоубийството. Естествено, той го знаеше наизуст:
Епилог
За последен път бяхме с мъжа ми в Посьолок през лятото на деветдесет и пета година. Медея отдавна не беше между живите. В къщата й живееше татарско семейство и не ни беше удобно да влезем. Отидохме при Георгий. Той си беше вдигнал къща още по-нависоко от Медеината и бе направил артезиански кладенец. Жена му Нора е с все същия детски вид, но отблизо личи, че има малки бръчици под очите — така остаряват най-нежните блондинки.
Беше родила на Георгий две дъщери.
В къщата им беше многолюдно. Едва разпознавах в тези млади хора израсналите деца от седемдесетте години. Петгодишно момиченце с рижави къдрички, което много приличаше на Лизочка, хленчеше заради някакви момичешки глупости.
Георгий се зарадва на мъжа ми, с когото отдавна не се беше виждал. Мъжът ми също е от рода Синопли, но не от Харалампиевия, а на по-малката му сестра Поликсена. Дълго време изчисляваха роднинството, излезе, че са трети братовчеди.
Георгий ни поведе на гробището. Там Медеиният кръст е до обелиска на Самоня и скромно му отстъпва по височина. Георгий ни разказа на връщане как неприятно се изненадали племенниците на Медея, когато след смъртта й открили завещанието й, според което къщата оставала за никому неизвестния Равил Юсупов.
Никой не потърсил въпросния Равил и тогава Георгий се настанил в къщата на Медея с Нора, Танечка и малките им дъщерички. Намерил си работа в биостанцията.
След няколко години се появил Равил — както някога при Медея — късно вечерта в ранната пролет, и Георгий навадил от раклата завещанието и му го показал. Но минали още няколко години, докато Равил получил къщата. Две години се точило абсурдно съдебно дело за прехвърляне на имота и накрая всичко се уредило благодарение на настойчивостта на Георгий, който стигнал до инстанция на републиканско ниво, за да се признае за действително завещанието на Медея. Оттогава всички местни го смятали за луд.
Сега е на шейсет, но е все така здрав и силен. За строежа на къщата много му помогнали Равил и брат му. Когато я построил, местните си променили мнението и сега казват, че Георгий е страшно хитър: вместо вехтия Медеин дом има нов, дваж по-голям.