И тогава видях, че не е цял човек, а само горната част, надолу е мъгла, сякаш призракът още не беше се оформил изцяло.
Така и стана. Потънали в сълзи, на сутринта се разделихме. Те заминаха с последния кораб, аз останах с мама. На другия ден червените превзеха града. В тези ужасни дни, когато в града разстрелваха наред, нас не ни докоснаха. Юсим, кочияшът на покойната княгиня, в чиято къща бяхме живели през цялото онова време, отначало ни откара с мама в крайградската къща на свои роднини, а след една седмица ни качи на файтон и потеглихме. Две седмици се тътрихме до Феодосия и за това пътуване знаеш всичко. Копнеех да пристигна при теб, все едно се прибирах вкъщи, и сърцето ми се обърна, когато видяхме, че портите ви са залостени. Отначало не се сетих, че използвате вече страничния вход.
Никога не съм сънувала нито мама, нито татко — сигурно спя много дълбоко и никакви сънища не могат да стигнат до мен. Какво щастие ти е дарено, Медея, да получиш такъв жив поздрав от родителите си. Не се притеснявай, не се самоизмъчвай с въпроси какво и защо… Така или иначе, не можем да го разберем. Помниш ли как ми чете любимия си откъс от апостолските послания за мъждивото стъкло8? Всичко ще ни се разясни с времето, след като дойде времето. Когато бях дете в Тбилиси9, Господ живееше с нас в къщата, ангелите се разхождаха из стаите, а тук, в Азия, всичко е друго. Той е далече от мен и тукашната черква е като опустяла… Но грехота е да се оплаквам, всичко е наред. Наташа беше болна, сега почти оздравя, но кашля. Фьодор замина за цяла седмица по обекти. Имам голяма новина: пак чакаме дете. Вече наближава. За нищо не си мечтая толкова много, както да дойдеш. Няма ли как да стегнеш момчетата и напролет да пристигнете?“
3
Медея винаги ставаше много рано, но тази сутрин пръв скочи Артьом. Слънцето още не беше се разжарило, утрото беше бледо, хладно, обгърнато в бляскава мъгла. След няколко минути, събуден от дрънченето на бакърите, в двора излезе и Георгий. Най-късно този път се появи Медея.
По природа мълчалива, сутрин тя беше изключително несловоохотлива. Всички го знаеха и си пазеха въпросите за вечерта. И този път тя кимна и отиде до клозета, оттам в кухнята — да запали газения котлон. В кухнята нямаше вода и тя излезе с празната кофа, сложи я пред краката на Георгий. Това беше един от обичаите в къщата — след залез слънце не се ходеше на кладенеца. От уважение към Медея всички твърдо спазваха и този, и други необясними закони на дома. Впрочем колкото е по-необясним законът, толкова е по-убедителен.
Георгий се спусна до кладенеца. Това беше дълбок каменен резервоар, направен от татарите в края на миналия век — в този водоем се пазеше скъпоценната вода, която им докарваха. Сега нивото беше ниско, Георгий гребна с кофата и дълго я разглежда. Водата беше мътна и дори на вид много твърда. За него, роден в Средна Азия, кримското безводие не беше нищо необикновено.
„Ще трябва да се бие артезиански кладенец“ — помисли си за втори път от вчера насам, докато се катереше към къщата по неудобна пътечка-стълба, сякаш предвидена за стъпките на жена, понесла амфора на главата си.
Медея сложи чайника на котлона и излезе от кухнята, като замиташе глинения под с подгъва на избелялата си черна пола. Георгий седна на пейката и заразглежда еднаквите връзки билки, провесени от таванската греда. Татарски бакърени съдове бяха наредени по високите рафтове, а по ъглите бяха накачулени един върху друг грамадни медници. Най-отгоре имаше бакърен умивалник. Цялата тази покъщнина беше по-груба и по-проста от узбекската, която се продаваше на ташкентския пазар и с която беше свикнал, но Георгий, който имаше точно и доста аскетично око, предпочиташе тези семпли съдове пред онези, украсените, натруфени с бъбриви азиатски орнаменти.
— Тате, на морето? — надникна Артьом.
— Надали — със стаена досада отвърна той на сина си, който прекрасно долавяше отсенките в бащините си думи.
Момчето разбра, че няма да се ходи на морето.
Според устройството на характера му идеше да похленчи и да поциври, но деликатен по душа, доловила благодатта на утринната тишина, той си замълча.
Докато водата се топлеше на котлона, Медея си оправи леглото, прибра възглавниците и одеялата в ракла в долния край на кревата и избъбра кратко утринно правило от абсолютно овехтели молитвени думи, които, макар и износени, по неведом начин й помагаха в онова, за което се молеше: да приеме новия ден с неговите задължения, огорчения, чужди празнословия и вечерна умора, да доживее до мръкване радостно, без да се гневи и обижда на никого. Тя от дете познаваше това свое неприятно качество — обидчивостта, и толкова отдавна се бореше с нея, та не беше забелязала, че от много години вече от никого не се засяга. Само една отдавнашна дългогодишна обида таеше сърцето й като тъмна сянка… „Нима ще я отнеса в гроба?“ — помисли си мимоходом.
8
I Кор. 13:12: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.“ — Б.пр.