Седнала до масата, Медея наблюдаваше Самуил Яковлевич как се щура край примуса в пруста, вади от рафта увита в груба кърпа буца козе сирене, налива в тигана олио и върши всичко макар и напрегнато, но бързо и точно. Медея си погледна часовника — братята й няма да се приберат днес, и двамата са в Коктебел в клуба по планеризъм, най-вероятно ще преспят у една стара приятелка на Медея, стопанка на известна тамошна вила.
„За никъде не бързам — учуди се Медея. — На гости съм.“
Самуил Яковлевич не млъкваше и се държеше така бодро и свободно, сякаш не той, а съвсем друг човек току-що се беше вкопчвал в ръката й.
„Колко чудноват и начасничав човек“ — каза си Медея и предложи помощта си.
Но той я помоли да си седи и да се любува на чудесното небе през дребните лозови листенца.
— Ще ви споделя, Медея Георгиевна, че съм минал през много неща, дори завърших курс по селско стопанство за еврейски изселници. И ето, гледам сега лозето — величествено посочи към двете криви стъбла — и си мисля колко прекрасна изработка. Много по-хубава, отколкото направата на зъби. А? Как мислите?
После донесе на масата вечерята и двамата ядоха картофи с мирис на газ и козе сирене, а тя все се канеше да стане и да си тръгне, но не ставаше.
После той я изпрати през целия град, разказваше й за себе си, за свои малки и големи несполуки, за неуспехи и провали. Но сякаш не се оплакваше, а се подсмиваше и се чудеше… После почтително се сбогува с нея и я остави в дълбок размисъл: кое в него е толкова трогателно? Май не се взимаше много на сериозно…
На другата сутрин се срещнаха както винаги в зъболекарския кабинет. Стоматологът сякаш беше нов човек — мълчалив и строг с пациентките, не пускаше шеги. Когато наближи обедната почивка, Медея усети, че иска нещо да й каже. И наистина, щом последната предиобедна посетителка си тръгна, той подреди големите си сандвичи редом с Медеините тънки питки, гарнирани с първи зеленилки, поклати глава, изцъка с език и попита:
— Какво бихте казали, Медея Георгиевна, ако да бих ви поканил в ресторант „Кавказ“?
Медея се усмихна: много пъти беше канил в ресторант „Кавказ“ избрани пациентки. Освен това й се стори забавна тази граматическа форма: „какво бихте, ако да бих“…
— Бих си помислила — сухо отвърна тя.
— Какво толкова ще му мислите? — кипна той. — След работа отиваме…
Медея разбра, че много му се ще да я заведе в този „Кавказ“.
— Така или иначе, първо трябва да се прибера да се преоблека — слабо възрази Медея.
— Глупости! Да не мислите, че там ходят дами със самурени палта? — напираше дентистът.
Медея беше този ден със сива рокля от хастарен плат с кръгла бяла якичка и маншети, същинска камериерка или пансионерка — една от поне стотината й подобни рокли с една и съща кройка, които носеше цял живот още от гимназиалните си години и можеше да ушие със затворени очи… Една от онези вдовишки рокли, които носеше и досега…
Вечерта в ресторант „Кавказ“ беше прекрасна. Самуил Яковлевич леко се емчеше. Сервитьорът го познаваше и стоматологът се опияняваше от вниманието му. Превит в кръста и вдигнал в усмивка тънките си мустачки, келнерът сервира на масата в непринуден, но симетричен кръст ордьоврите в прозрачни чинийки. Медея Георгиевна в плюшено-палмовата обстановка на ресторанта се видя на дентиста по-чаровна от снощи, когато седеше в градинката му с древногръцкия си профил на фона на варосаната стена.
Тя чупеше парчета от питата „лаваш“, топеше в доматения сос на „чахохбили“15 и ядеше толкова чисто, че около устата й не се образува оранжев кръг; той я наблюдаваше как се храни с небрежен и разсеяно-доброжелателен вид, почти без да поглежда в чинията си, разбра, че тя има прекрасни маниери, и си помисли, че него самия никой никога не го беше учил как да се държи на маса, та временно апетитът му се изпари. Чахохбилито му загорча.
Отмести металното плато и чинията си. Доля си от тежкото и мрачно червено вино хванчкара от облата каничка, отпи, остави чашата и решително каза:
— Яжте си, Медея Георгиевна, и не обръщайте внимание на това, което ще ви кажа.
Тя го погледна изчаквателно. В ъгъла, където седяха, беше уютно, но сумрачно.
— Трябва да ви обясня вчерашното си поведение. Говоря за събранието. Имайте предвид, че съм професионален революционер — цяла Одеса ме знаеше, три години бях политически заточеник. Организирах бягство от затвора на такъв човек, че днес името му е просто неприлично да се спомене. Не съм страхливец, повярвайте ми — развълнува се, придърпа чахохбилито, боцна голяма мръвка и примлясквайки чревоугоднически, я сдъвка. Апетитът му май се беше върнал. — Разбирате ли, просто имам нервно за… заболяване — пак отмести чинията. — На трийсет и девет години съм, не съм млад. Но и не съм стар. С родата не общувам. Може да се каже, че съм сирак — пошегува се той.