Сведе глава, кичур гъста коса, сресана назад, падна на челото му. Косата му беше красива.
„Сега ще ми направи предложение“ — досети се Медея.
— Никога не съм се женил. И между нас казано, не възнамерявах. Но вчера, разбирате ли, изпаднах в лека криза, докато бяхме на събрание. Тя отшумя благодарение на присъствието ви без никакви последици. После дойдохте при мен и прекарахме цялата вечер, и аз абсолютно нищо не изпитах…
„Колко е глупав, чак е забавно“ — усмихна се вътрешно Медея.
— Нали разбирате — продължи откровенията си дентистът, — изобщо не сте мой тип…
Тази искреност й се видя прекомерна дори на нея, абсолютно оперирана от кокетство, но вече се беше объркала и не разбираше накъде клонѝ. И тогава дентистът рязко извъртя нещата, сякаш извади зъб:
— Общо взето, харесвам по-дребни и закръглени жени с пълни крачета и в руски стил. Не, не си мислете, че съм такъв наивник. Аз разбирам, че в известен смисъл сте кралица. Но аз от младежките си години нямам навика да се интересувам от кралици. Перачки, работнички, извинете, санитарки…
„Направо е забавно… но у тях има планини негладени дрехи…“
Самуил Яковлевич набоде парче изстинало месо, бързо го сдъвка и го глътна и Медея видя, че му е много нервно.
— Когато ме хванахте за ръка, Медея Георгиевна… не, прощавайте, аз ви хванах за ръка, почувствах, че редом с вас няма страх. И цялата вечер не изпитах нищо към вас, само усещах, че в близост до вас няма страх. Изпратих ви, върнах се, легнах си и веднага реших, че трябва да се оженя за вас.
Медея изпитваше пълно равнодушие. Беше стара мома на двайсет и девет, от години с презрение отказваше всякакви редки мъжки предложения.
— И ненадейно сънувах майка си! — патетично възкликна той. — Ако знаехте какъв ужасен характер имаше… но това няма нищо общо. Никога не бях я сънувал. Та изведнъж ми се явява насън, дойде много близо, дори усетих мириса на косата й, нали се сещате, на стара прошарена коса, и ми казва строго: „Да, Самоня, да.“ И толкова. Пък аз да си мисля сам какво „да“.
Медея седеше изправена, тя винаги имаше изправена осанка. Якичката й малко се беше подгънала отляво, но тя не го забеляза. Мислеше си как да откаже меко на този особняк, без да го обиди. Той като че ли изобщо не предполагаше отказ.
— Да, Медея Георгиевна, има още нещо, което трябва да ви разкажа като бъдещ ваш мъж. Истината е, че съм регистриран в психиатрията. Тоест аз съм абсолютно здрав. Това е стара история, но все пак трябва да ви я разкажа… През хиляда деветстотин и двайсета година от подразделение на ЧОН бях изпратен да изземвам зърно. Беше много важна задача, винаги съм го разбирал. И естествено намерихме укрито жито в село Василишчево в Тамбовска губерния. Сигурен съм, че са го укривали всички селяни, но ние намерихме в две къщи, не най-богатите на вид. Заповедта бе дадена предварително: да се разстрелят укривателите за назидание. Червеноармейците поведоха трима накрай селото. Водят ги, а подире им се точат хора. Те бяха двама братя с общо стопанство и още един възрастен селянин. Та жените им отзад, децата. Парализирана старица, майка на възрастния, пълзи подире. Иззехме им към седемдесет кила жито, а от братята само двайсет и няколко. Аз, Медея Георгиевна, бях началник на продоволствения отряд. Червеноармейците изправиха тримата, застанаха насреща им с пушките. И тогава жените и децата нададоха такъв вой, че нещо ме блъсна в главата и паднах. Имал съм нещо като епилептичен припадък. Аз, разбира се, нищо не помнех. Качили са ме на каруцата, направо върху житото, и са ме откарали в града. Бил съм, както ми казаха, целият черен, ръцете и краката като дървени, не се сгъват. Три месеца лежах в болница, после ме пратиха на балнеолечение, после свикаха комисия и установиха, че имам нервна слабост. След комисията искаха да ме изпратят в партийно-стопански отдел. Аз премислих нещата и поисках да стана дентист. Те се съобразиха с нервната ми слабост и ме освободиха. Може би сте забелязали, че съм добър стоматолог. И в лечението, и в протезирането. Не съм променил партийните си възгледи. Само че организмът ми е слаб. Щом трябва да се застъпи партийна позиция, готов съм от все сърце, а организмът ми изпада в слабост и страх да не припадна, да не се върне нервната треска… както вчера на събранието. Но това ви го разказвам като моя голяма тайна, макар че е фиксирано дори в амбулаторната ми карта. Имах възможност да залича тази диагноза. Но си викам: не, няма, ами ако пак ме привикат по партийна линия на оперативна работа? А аз не бих могъл. Ако ще да ме убият, не мога. Но други недостатъци нямам, Медея Георгиевна.