„Боже, боже, брат ми Филип е разстрелян от червените, брат ми Никифор е обесен от белите, но и двамата преди това бяха станали убийци. А този не е станал и му е криво, че е слаб… Наистина неведоми са пътищата Господни…“
Самуил я изпрати до къщи. Пътят слабо блещукаше под краката им. Онази част от града беше тогава пусто място, незастроено и мръсно. До Медеината къща бяха четири километра. Самуил, който говореше безспир, насред път изведнъж млъкна. Той фактически разказа всичко за себе си. През годините на брака им само добавяше второстепенни подробности към разказаното тази вечер.
Мълчеше и Медея. С тънка и силна китка той я държеше под ръка, но й създаваше чувството, че тя го води.
Когато стигнаха до стария чифлик на Харалампий, на небето се изтърколи месечина, посребри дърветата в градината, портата отдавна беше залостена и обитателите на къщата използваха страничната и задната врата. Спряха при страничната. Той се покашля и попита делово:
— Та кога ще идем да се разпишем?
— Няма да идем — поклати глава тя. — Трябва да си помисля.
— Какво ще мислите? — учуди се той. — Днес е колективизация, утре кой знае какво ще бъде. Животът става все по-хубав, наистина, но мисля, че двамата заедно по-лесно ще понесем този хубав живот. Разбирате ли ме?
Вкъщи беше тихо. Тя си съблече сивата рокля, облече друга от същия вид, домашна, и седна да пише писмо на Елена. Беше дълго и тъжно писмо. Нито дума не обели за смешния дентист с нелепото му сватосване, разказа й само за момчетата, които пораснаха и я напускат. И че сега е нощ, тя е сама вкъщи, младостта е отминала и се усеща уморена.
По зазоряване излезе вятър и ужасно я заболя глава. Омота си главата със стара забрадка и си легна в студеното легло. На другия ден вдигна температура, боляха я всички кости и стави. Болестта, която тогава се наричаше инфлуенца, протече тежко и се проточи дълго. Самуил Яковлевич с голямо усърдие се грижеше за нея. В края на болестта беше влюбен до лудост в нея, а тя се чувстваше безмерно и незаслужено щастлива: не си спомняше някой да й е носил чай в леглото, да й е правил бульон и да й е подпъхвал завивката отстрани. След боледуването се ожениха и бракът им беше щастлив от първия до последния ден.
Медея знаеше главната му слабост: след няколко чашки той започваше неудържимо да се хвали с революционното си минало и победоносно гледаше жените. Тогава тя лекичко се измъкваше от трапезата, казваше: „Самоня, прибираме се!“ — и той виновно забързваше подире й. Но тя му прощаваше тази дреболия…
… Оттатък заплака дете — Алик или Лизочка, не можа да го разпознае. Започваше новият ден, а тя така и не разбра дали беше спала тази нощ, или не. Такива неопределени нощи напоследък й се случваха все по-често.
Детето — сега чу, че е Лизочка — настояваше незабавно да отидат на морето.
Ника се сърдеше:
— Не разбирам защо са тези крясъци! Ставай, измий се, закуси, после ще решим къде да ходим…
5
Към морето водеха два пътя. Единият, тип шосе, беше прокаран преди войната. Той вървеше в голям полукръг, минаваше край долчинка и оттам се спускаше стръмно надолу. Основният продължаваше нагоре и чезнеше зад бариерата, където живееха подземния си живот военните обекти. Отклонението водеше към Феодосия и тук можеше да се хване попътна кола.
Вторият път, старият, беше много по-кратък, но по-стръмен и труден. Двата пътя на два пъти се срещаха — при долчинката и на кръглата поляна между Верхни и Нижни посьолок. Оттук се разкриваше почти непоносима за очите гледка. Не беше толкова висок този хълм, на който някога бе израсло татарското селце, но сякаш съставен като някаква китайска главоблъсканица, ландшафтът на това място отказваше да спазва оптическите закони и се простираше релефно, обширно на последната граница на прехода на плоското в обемно и по чудотворен начин съединявайки права и обратна перспектива. С плавно кръгово движение тук беше вписано всичко: терасирани хълмчета, някога засадени целите с лозя, сега лозята бяха останали само по върховете, плосковърхи възвишения зад тях, посърнали, със ситни лишеи на пасящите стада, а по-нагоре в далечината — древен планински масив с къдрави гори в подножието, с плешивини от стари свлачища, с голи чудновати скални фигури и странни природни градежи, жилища на умрели камъни най-горе по върховете, и не можеше да се разбере дали каменният кравай на планините плува в синята купел на морето, обхванало половината хоризонт, или огромният необятен планински пръстен пази в лоното си продълговатата капка на Черно море.