Медея и Самуил бяха попаднали на това място през есента на трийсет и първа година. Седнали тук, на обраслата с каперси и сив пелин поляна, и двамата усетиха, че се намират в центъра на Земята, че плавното движение на планините, ритмичните въздишки на морето, изтеглянето на облаците, бързи и полупрозрачни или по-плътни, по-бавни, и обширното доловимо кръгово течение на топлия въздух от планините — всичко това ражда съвършения покой.
— Пъпът на земята — само това каза тогава потресеният Самуил.
Но Медея знаеше в тукашните места няколко такива „пъпа“.
Същия ден решиха да се преместят тук, като разменят Медеиния феодосийски дом, полагащите й се две стаи в Харалампиевата къща, за стар татарски чифлик в края на селището или даже извън него…
И от това място обикновено започваха семейните морски експедиции, към които често се присъединяваха приятелки от селището и децата им, както и местни дечурлига. За тези походи до заливите се подготвяха предварително с храна, пръчки за тентите — изобщо с всевъзможна туристическа екипировка. Прекарваха на брега в редки случаи по един ден, най-често по два-три, и потегляха преди залез, та по светло да изминат трудната й капризна пътека. Прибираха се късно, по-малките деца, вече сънени, се носеха на гръб. Понякога при долчинката успяваха да хванат попътна кола, но това си беше рядък късмет.
Медея, както и повечето местни, рядко ходеше до морето. Но за разлика от сегашните пришълци, следвоенни преселници от Украйна, от Северен Кавказ и дори от Сибир, които дори не можеха да плуват, Медея бе родена на морския бряг и познаваше тукашното море, както селски жител познава гората си: всякакви склонности на водата, променливостта и постоянството й, цвета, който се мени от сутринта до вечерта, от есента до пролетта, всички ветрове и течения с календарното им време. Но дори да отидеше да се види с морето, предпочиташе да е сама. Този път Георгий я склони да слезе с всички.
Бяха празнични дни, болницата не работеше и нямаше как да се измъкне. Тя овърза главата си с избеляла до белезникаво някога черна забрадка, метна на рамо старата татарска чанта, в която сложи провизии за из път и бански.
Заключиха къщата. Ключа оставиха на уговореното преди много години място — винаги можеше да пристигнат нечакани гости. Нора с Танечка вече седяха на Пъпа, и двете в бяло от главата до петите, а Нора имаше под очилата лист от топола, тесен, малък, точно по мярка за носа й. Георгий провери обувките им.
— Е, с Бога напред!
И керванът потегли. Най-отпред Артьом, зад него, щастлив, Алик с Лиза, после пъстра тълпа от момичета и в края на шествието Георгий с Медея.
На това място пътят плавно се спускаше и след първия стръмен наклон излизаше на Лиси каньон. Тук някога ромонеше речица, но отдавна беше изчезнала, както и повечето местни реки, дори името й се забрави и само няколко дни в годината, когато се топяха снеговете, тя се възраждаше в тясно поточе от мътни снежни води. Крачеха в полумрака по каменистото дъно на плиткия пролом. В стените му, долу глинести, горе каменисти, имаше много лисичи дупки, цял древен град. Дупките ту пустееха, ту пак се пълнеха с дребни и доста невзрачни степни лисички с бледа козина и унили муцунки. Георгий току поглеждаше към върховете — още не беше се случвало с острия си ловджийски поглед да не забележи някое животинче.
По Лиси каньон излязоха на бившия водопад и свърнаха по пътеката, която накрая пресичаше шосето и извеждаше към долчинката. Тук свършваше по-дългата и лесна част от пътя и преди дългото опасно спускане по каменистата пътека през крайбрежните скали, правеха почивка на малката плоска полянка, обрасла в ниска смрика. В това затворено пространство, оградено отвсякъде със скали, а от едната страна със склона на доста стръмно възвишение, винаги се чувстваше силна и особена миризма — смес от мирис на хвойна и водорасли, на морска сол и риба.
Почивката винаги беше кратка, не да се отпуснат и да ги домързи, а само колкото да си съберат силите за последния преход. Георгий, без да си поставя никакви педагогически задачи, всяка година даваше на всички роднински деца безподобни уроци по естествен живот. От него момчетата и момичетата се учеха на езически точно и прецизно общуване с водата, огъня, дървото. Та и сега Артьом, не най-добрият му ученик, седна, без да си сваля раницата, а Катя даваше на малките да пият взета от къщи преварена вода. Всекиму по малка чашка.