Медея седеше, опънала напред съсухрени нозе. Тя разрови пръстта между корените на хвойнов храст и повика Ника. На дланта й имаше потъмняло пръстенче с малък розов корал.
— Находка? — възхити се Ника.
Всички знаеха за необикновената Медеина дарба. Медея поклати глава.
— Какво да ти кажа… По-скоро загуба. Майка ти загуби навремето този пръстен. Мислеше, че морето го е отнесло. А той бил тук… — тя сложи в дланта й семплото пръстенче и си помисли: „Нима боли? Май все още боли…“
— Кога? — кратко попита Ника. Усети, че докосва крайчеца на забранена тема — стара кавга между сестрите.
— През лятото на четирийсет и шеста — бързо отговори Медея.
Ника държеше пръстена на дланта си, коралът още светеше с розов блясък, не беше мъртъв. Всички я заобиколиха и надничаха към дланта й, сякаш там наистина имаше живо същество. Георгий погледна над женските глави:
— Татарски. Майка ми има почти същия.
Катя хвърли алчен поглед:
— Мамо, дай да го пробвам.
И Маша протягаше ръка да го разгледа по-отблизо. Не беше кой знае какво чудо, но все пак чудо! Изведнъж малката Таня извика:
— Вижте! Вижте кой е!
По стръмния склон на възвишението към тях се носеше човек. Той летеше със скоростта на скиор, ту прескачаше редките храсти, ту се пързаляше на подметки по сипеите, приклякаше, правеше завои, задържаше ту с единия крак, ту с другия. Пред него летеше поток от дребни камъчета, а отзад го следваше шлейф от прахоляк. Лицето му не се виждаше под козирката на бейзболната шапка, ала Нора веднага го позна по белите джинси — беше новият й съсед.
Георгий гледаше неодобрително. Ловко момче, но фукльо. Бутонов изпревари лекия каменопад, изхвърча насред полянката, подскочи на място и замря като изваяние. После се отръска и се обърна към Нора:
— Видях ви от Посьолок, когато се спускахте към пътя, и ви настигнах.
Всички, включително и Медея, го гледаха с интерес. Явно не му беше първица такова внимание. Той си свали шапката, избърса с длани лицето си и ги тръсна, сякаш беше обрал вода.
— На Карагаш отляво ли се качи? — попита строго Георгий.
— Къде? — не разбра Бутонов.
— На това възвишение — посочи с кимване Георгий.
— Отляво — потвърди Бутонов.
Георгий знаеше тази почти незабележима пътека, но не водеше децата по нея, защото смяташе спускането по сипеите за опасно.
— Кой е този, кой е този? — Маша задърпа Ника.
Ника сви рамене:
— Курортист. Живее при леля Ада. Той идва вчера с Нора.
— Аа, чух, че някой дойде. Приспивах децата и съм заспала.
— Видя ли какъв хубавец си проспала. Бива си го звяра — пошепна Маша в ухото й.
— Ставаме всички, ставаме! — изкомандва Георгий.
Лиза захленчи, обгърнала крака на майка си:
— Мамо, вземи ме, уморих се…
— Върви, върви сама, голямо момиче си — разсеяно побутна тя дъщеря си.
— Маш, поноси ме малко, а, Маш — вкопчи се тя в Маша.
— А какъв е? — попита Маша.
— Я спортист, я масажист — изхъмка Ника. — Спокойно, не е за теб. Той е пълен тъпак — и веднага се обърна към застаналия наблизо Бутонов: — Какво, Валера, в последния момент решихте да ни настигнете, а?
— Да, отгоре видях каква симпатична компания сте… Викам си: защо като тъпак да кисна сам в Посьолок…
Маша и Ника се изсмяха: чете им мислите!
— Защо, хазаите няма ли ги?
— Пият второ денонощие, имат гости. А това не ми е най-любимото забавление — неочаквано сухо отговори Бутонов, явно усетил в женския смях нещо обидно по свой адрес.
Георгий се обърна към него:
— Аз ще вървя отпред, а ти наглеждай отзад.
Валерий кимна. Георгий скочи надолу по пътеката.
Бутонов пусна всички напред. Маша с Лиза на гръб вървеше пред него. Той я настигна, докосна ръката й:
— Дайте да нося дъщеря ви.
Тя завъртя глава:
— Не, няма да иска. Вземете Алик, ако можете.
Но Алик отказа.
Маша пипна мястото, което току-що бе докоснал този спортист или какъвто ще да е… Кожата й гореше. Машинално пипна и другата си ръка — не, пареше само мястото на докосването му. Тя спря, свали Лиза и тихо й каза:
— Лизик, върви сама, нещо не ми е добре…
Лиза я погледна с умните си очи:
— Искаш ли да ти нося чантата?