— Ах, котенцето ми сладко! — зарадва се Маша на неочакваното добросърдечие на малката глезана. — Като се уморя, ще те помоля, става ли?
Започна каменистата пътека. Някога, преди стотина години, тук е имало път, по който местните контрабандисти са прехвърляли през заливите скъпоценните си товари, но тогава по него е можела да мине каруца. С годините пътят се беше изронил. Контрабандистите, които някога го бяха поддържали — бяха слагали подпори, бяха укрепвали стръмнините, — отдавна бяха измрели, кой от старост, кой от чужда ръка, а потомците им или бяха изселени, или бяха станали чиновници — първо в управлението, после в райсъвета, тоест бяха се ориентирали към друг вид бандитизъм. И само Медея и може би неколцина стари кримчани, отдавна вече отишли в най-добрия случай във Вътрешен Крим, помнеха романтично-престъпното минало на тукашните места.
— След стотина години съвсем ще се свлече — рече Георгий.
Медея кимна доста равнодушно. Катя и Артьом сякаш не бяха чули думите му: за стари и млади по различни причини сто години е твърде далечно време, за да се обсъжда сериозно.
Нора избягваше да гледа вдясно, към пропастта, и с влажна от страх ръка водеше Танечка, която отказа Георгий да я поноси. Нора се упрекваше, задето беше повела детето на такъв тежък поход. Глупост, глупост, но няма да се връща насред път сама… Танечка за нейно учудване не се оплакваше, но следвайки някаква своя фантазия, от време на време питаше:
— Майче, а замък ще има ли?
И не можеше да повярва, че няма да има замък. Море ще има, но замък — не.
Обаче на последната отсечка от пътеката все пак се появи замък. Това беше обрулен от вятъра варовиков масив, издигнал нагоре готически върхове с различна височина. Материковият гранит в седловината на Карадаг, вулканичните туфи и третичните наноси бяха образували според израза на Георгий абсолютно уникално съединение на геоложките пластове, каквото не съществува никъде по Земята. Многометровите шушулки сякаш растяха нагоре, а на места, брулени от постоянен вятър, задружно бяха изкривени на една страна като изскочили на повърхността пипала на гигантско подземно животно.
— Мамо, виж, ето замък! — извика Таня и всички се засмяха.
Гледката беше толкова необичайна за човешкото око, че то не можеше да я издържи дълго време и се разсейваше встрани — прекалено неземен пейзаж.
Всеки път, когато се случеше на това място, Медея си спомняше за покойния художник Богаевски, когото познаваше от гимназиални времена, един от многото феодосийски художници, може би най-известният след Айвазовски. Странните му картини заимстваха от тези скални чудеса, черно-зелените пропасти и розовите разломи на Карадаг. Картините не й харесваха с фалша и неправдоподобието си, но когато дойдеше тук, тя си казваше: всичко това също е невъзможно, неправдоподобно, обаче си живее на този свят, променя формата си, рони едри светли песъчинки и там долу от тях вече се е образувал малък пясъчен плаж, какъвто няма никъде наоколо…
След още трийсетина метра пътеката плахо изчезваше от скалата и се разпръскваше в няколко лъкатушни пътечки към морето. Тук сваляха малките от гърбовете, пускаха ръцете на по-големите и през пукнатините, покрай нащърбените каменни грамади слизаха долу и получаваха наградата си: морето на това труднодостъпно място беше невероятно чисто, скъпоценно, като че ли всеки път наново завоювано.
Заливите бяха сдвоени с тънка камениста връзка. Те бяха доста дълбоко врязани в брега и няколко големи скали стърчаха в морето точно срещу тях. И заливите, и морските камъни бяха надживели много имена, но през последните десетилетия най-често ги наричаха Медеини. Отначало така ги кръсти младата й рода, от тях това наименование подхванаха следвоенните преселници, а подир тях и други непознати хора, които и да бяха чували за съществуването на Медея, са имали предвид само онази другата, митичната.
Пътеката към водата беше неудобна — големи камъни, засипани с едър чакъл. Камъните бяха разхвърляни безразборно, сякаш някога тук е бил кът за игра на деца великанчета. Нямаше красиви камъчета — халцедони, сардоникси, разноцветни кримски ясписи, — както в Коктебелския залив, но пък беше пълно с гладки кръгли камъчета с изтъняло тъмно пръстенче, камъчета осморки и какви ли не трошляци, останки от морски бури. А край водата блестеше чисто бял пясък без никаква жълта отсянка.
Всички слязоха до морето, нахвърляха багажа и едновременно млъкнаха. Това беше неизменната минута почтително мълчание пред относителната вечност, която меко се плискаше пред краката им.
Катя първа си свали гуменките и тръгна към водата с превзетата си балетна походка. Сега, когато беше с гръб към Артьом, той най-сетне можеше да я гледа без страха да срещне насмешливия й неприязнен поглед. Но дори в гръб личеше, че тя няма нужда от никого и ничие приятелство не й е притрябвало.