Доядоха супата и Ника нареди на Катя да излъска котлето.
— Защо все аз? — възмути се Катя.
— Защото — усмихна се Ника и Нора за кой ли път се възхити: никакви увещания, обяснения, аргументи.
Катя с недоволен вид взе котлето и тръгна към водата.
— Катя! Забрави! — викна подире й Ника.
— Какво? — обърна се Катя.
— Да се усмихнеш! — отвърна й Ника и направи много смешна усмихната гримаса.
Катя направи дълбок сценичен поклон, притиснала котлето до гърдите си.
— Чудесно! — оцени Ника.
Как безстрашно мачка красивото си лице, разтяга го с пръсти и гримасничи, прави се пред децата ту на маймунка, която е пила очистително, ту на таралеж, който иска да целуне майка си, но бодлите му пречат — и изобщо не се страхува да изглежда грозна. Това беше удивително и необяснимо за Нора.
Медея не виждаше всичко това. Тя се обърна с гръб към морето и леко вдигнала глава, гледаше планините, далечните и близките, и две мисли едновременно се въртяха в ума й: че на младини най-много обичаше морето, а сега предпочита да гледа планините. И още: зад гърба й сред тези млади роднини расте любовна нега и целият въздух наоколо е напоен с взаимното им влечение, с неусетните привличания на душите и телата…
6
Пръстенът, намерен от Медея в залива, наистина беше принадлежал някога на Александра. В спомените на Медея лятото на четирийсет и шеста година беше останало като период на най-пълната им сестринска близост. Тогава се видяха за първи път след войната. Медея през цялата война не мръдна никъде не само от Крим, а и от самия Посьолок; Сандра също изкара цялата война в Москва, категорично отказа евакуация в Куйбишев, където изпратиха в началото на войната семействата на военните. Тогава, през четирийсет и шеста, те сякаш се изравниха по възраст и Медея завинаги се отърва от вечното безпокойство за по-малката си сестра: какво още ще й хрумне.
Александра беше военна вдовица с три деца, изтощена от тежките години и вече изживяла най-хубавите си времена. Нищо не предвещаваше, че тъкмо тогава ще извърти поредния си номер…
Загубата на пръстенчето беше нещо незначително във всякакъв смисъл. Сандра все нещо губеше, нещата й изчезваха, а и тя не се привързваше към тях. Но на Медея не й излизаше от ума намирането на това загубено преди трийсет години пръстенче. Може би защото знаеше: освен обичайните причинно-следствени връзки между събитията съществуват други, които ги свързват понякога явно, понякога тайно, а понякога направо необяснимо как.
„Добре, ако трябва да знам, ще ми се обясни“ — с пълно доверие към онзи, който всичко знае, си помисли Медея и се успокои.
Сандра имаше цяла колекция пръстени, тя почти от дете се кичеше с какво ли не, а младостта й се падна точно по времето, когато тази симпатична женска слабост жестоко се порицаваше от общественото мнение.
През двайсетте години, когато най-сигурна закрила за Медея стана сирашкото й многодетство, строгостта без склонност към усмивка и ежеминутната грижа за по-малките, Сандрочка, лекомислена по природа, но в никакъв случай не и глупачка, раздуваше тази извинима слабост като балон и сякаш всеки момент щеше да литне с него кой знае къде и кой знае защо.
С времето невинният й недостатък така се разви, че посегателствата на всякакви идеологически мисионери от местния и всесъюзния комсомол и прочее към душата й приключиха от само себе си: гражданската й непълноценност бе установена и неизкоренимото й лекомислие се превърна в диагноза, която я освободи от участие във великия устрем за построяване на… Сандрочка не се насилваше да вникне какво именно.
Медея, единствена в семейството със завършена гимназия, поради военно-революционните времена не можа да получи истинско образование и си мечтаеше да изучи малките. Но със Сандра явно не се получаваше. Макар и способна, учението не й вървеше. В градското училище, в което ходеше, още имаше от гимназиалните преподаватели и обучението беше сравнително добро. Медея ходеше понякога да взима сестра си и старият географ Николай Леополдович Велде, голям познавач на Крим, настаняваше Медея в учителската стая, набързо порицаваше сегашните ученици за липсата на усърдие в обучението и с тъжен копнеж се потапяше в спомени за онези времена, когато бе водил госпожиците на излети до най-дивите и потайни кътчета и проломи на Карадаг. В тези най-общи спомени звучеше скрита надежда, че все още е възможно връщане към нормалния живот, тоест предвоенния, предреволюционния.
Но макар животът да не ставаше нормален, всичко постепенно улягаше, ставаше по-поносимо. Момчетата пораснаха. Като всички мъже Синопли ги теглеше морето. Риболовът, вечното момчешко развлечение, за тях от малки беше труд в името на препитанието и чичо Гриша Перчели, който от млад бе работил при Харалампий, ги взимаше на нощен риболов за кефал, а това не беше между най-леките развлечения.