В средата на април, когато времето като че ли вече се беше оправило, се случи мрачен ден, застудя, заваля тъмен дъжд, който скоро можеше да обърне на сняг.
Медея дръпна пердето и доста рано запали лампата, хвърли в умната си печица, която харчеше малко гориво, а даваше много топлина, малко съчки и две цепеници, разстла на масата захабен чаршаф и взе да обмисля дали да го нареже на кухненски кърпи или да махне раздраната среда и да го съшие за детски чаршаф.
В това време на вратата силно се почука. Тя отвори. Отвън стоеше млад мъж с мокър шлифер и мъхеста шапка.
Медея го помисли за един от по-рядко идващите си племенници и го пусна вътре.
— Вие ли сте Медея Георгиевна Синопли? — попита човекът и Медея разбра, че не е от родата.
— Да, аз съм, макар че от четирийсет години съм с друго презиме — усмихна се Медея. Мъжът беше приятен на вид, със светли очи и черни рехави мустачки, обърнати надолу. — Съблечете се…
— Извинете, нахлувам изневиделица… — той заизтръсква снежинките от мократа си шапка. — Равил Юсупов от Караганда…
Всичко останало, което се случи този ден, бе изложено от Медея в писмо, написано вероятно на другия ден, но останало неизпратено.
След години го откри племенникът Юрий и то му обясни тайната на абсолютно неочакваното завещание с дата единайсети април седемдесет и шеста година, което намери в същия куп книжа. Писмото гласеше следното:
„Скъпа Еленочка! Макар да ти писах само преди седмица, се случи едно наистина изключително събитие, за което бързам да ти разкажа. Това е една от тия истории, които са започнали много-много отдавна. Нали помниш кочияша Юсим, който ви докара с Армик Тиграновна във Феодосия през декември осемнайсета година? Представи си, чрез феодосийски познати ме издири внукът му. Невероятно е, че в наши дни може да се открие някой човек в големия град без никакви адресни книги. Историята му е доста обичайна за тукашния край: изселили ги от Алуща след войната, когато Юсим не бил вече жив. Майката на Равил я пратили в Караганда — и то при положение, че бащата на дечицата е загинал на фронта. Младежът от дете знае този случай — имам предвид евакуацията ви — и помни дори сапфирения пръстен, който ти тогава подари на Юсим в знак на благодарност… Майката на Равил дълги години го носила, а по време на най-големия глад го дала за чувал брашно. Но това беше само предварителната част от разговора, който, да ти призная, дълбоко ме покърти. В паметта ми изплуваха неща, за които не обичаме да си спомняме — митарствата през ония години. После Равил сподели, че участва в движението за връщане на татарите в Крим и че отдавна са задействали и официално, и неофициално нещата.
Разпиташе ме ненаситно за стария татарски Крим, дори извади магнетофон и ме записа, та и неговите узбекски и казахски татари да чуят разказите ми. Разказах му каквото помнех за бившите си съседи в Посьолок, за Галия, за Мустафа, за дядо Ахмет каналджията, който от сутрин до вечер чистеше тукашната напоителна система, вадеше всяко боклуче, все едно прашинка от око, и как изселиха тукашните татари за два часа2, не ги оставиха дори да си вземат багажа, и как Шура Городовикова, партийната началничка, лично ги вадеше от домовете им, помагаше им да си съберат нещата и лееше реки от сълзи, а на другия ден я удари дамла, та приключи с началстването и още десетина години куцукаше из чифлика си с изкривено лице и неразбираем говор. В нашия край такова нещо не беше се случвало дори по време на немците, впрочем тук нямаше немци, а румънци. Знам, че имаше гонения срещу евреите, но не в нашия край.
Разказах му също как през четирийсет и седма, в средата на август, се получи нареждане за сеч на тукашните орехови градини, засадени от татарите. Колкото и да се молехме, дойдоха едни кретени и изсякоха чудесните дървета още преди да са обрани плодовете. Така останаха да лежат убитите дървета в шпалир край пътя, клоните им целите в недозрели орехи. А после дойде заповед да бъдат изгорени. Таша Лавинска от Керч ми гостуваше тогава, двете седяхме и плачехме, като гледахме тази варварска клада.
С паметта, слава Богу, още съм добре, всичко е съхранила, та разговаряхме до малките часове, дори пихме. Старите татари, както си спомняш, не пиеха. Разбрахме се, че утре ще го разведа наоколо, всичко ще му покажа. И тогава той ми съобщи тайната си молба — да му купя къща в Крим, но на мое име, защото на татарите не продавали къщи, имало специален указ по въпроса още от сталински времена.