Цялото си дълго детство Валерий прекара като повечето си връстници в катерене по халтави огради или забиване на трофейно ножче, най-голямата скъпоценност в живота му, в утъпканата крайградска пръст. В тази игра нямаше равен, печелеше всички царства и държави, разигравани зад автогарата, лесно и весело като Александър Македонски.
Съседските деца се убедиха в пълното му превъзходство и престанаха да играят с него, така че той прекарваше безкрайни часове в двора на къщата, като забиваше ножчето в бледия чвор от срязания долен клон на грамадното крушово дърво и отстъпваше все по-далече от целта. През тези дълги часове усъвършенства механиката на хвърлянето, владееше я и с китката, и с окото си, но главната му наслада се съдържаше в огнения миг на прицелването на ръката с ножчето в желаната точка, който завършваше с трептенето на дръжката над сърцевината на целта.
Понякога взимаше друг нож, кухненски, и избираше друга цел, и ножът с пукот или стон, или тънко свистене се забиваше в нея. Старата майчина къща, бездруго съборетина, беше цялата в белези от момчешките му упражнения. Но съвършенството му се видя скучно и той заряза това занимание.
Откри нови възможности, когато се премести от основното училище в новото средно, в което имаше безброй чудеса: писоари, фаянсови мивки, препарирана сова, картина с гол човек без кожа, прекрасни стъкленици, железни уреди с лампички. Но в най-любимо и най-привлекателно място се превърна добре оборудваният за времето си спортен салон. Гредата, успоредката и коженият „кон“ му станаха любими предмети от пети клас нататък.
У него се откри антична телесна дарба, рядка колкото и музикалната, поетичната или шахматната. Но тогава той не знаеше, че талантът му е по-малоценен от интелектуалните, и се наслаждаваше на успехите си, все по-забележими с всеки изминал месец.
Учителката по физкултура го прати в Централния спортен клуб и по Нова година той вече участваше в първите състезания през живота си. Треньорите се изумяваха от феноменалната му ловкост, вродената пестеливост на движенията и овладяност — той веднага постигаше резултати, които обикновено се гонят с години.
Нямаше дванайсет години, когато за първи път го взеха в лагер-школа. Тогава не закараха малките спортисти извън Москва, а просто ги настаниха във военния хотел на площад „Комуна“ в четириместни стаи с червен килим, гарафа и телефон на бюро от скъпо дърво — тежко великолепие на сталинския стил с военен уклон.
Беше по време на учебната година и затова сутрин спортистите отиваха по училищата си, после се прибираха и обядваха в местния военен стол с купони по трийсет рубли. В дясното крило на ниската сграда с център Червено-знаменната зала се помещаваше спортният комплекс. Там прекарваше най-прекрасните часове на щастливото си детство бъдещият елит на съветския спорт.
Влизаше се само с пропуски и всичко това заедно: купоните за храна, силната калорична храна с шоколад, кондензирано мляко и сладки, пропускът във вид на книжка със снимка и особено раздадените безплатно сини вълнени анцузи с бяла ивичка по врата — вдъхваше на младия Бутонов уважение към собственото му тяло, заслужило всички тези неземни благини.
В учението беше слаб, винаги имаше по някоя непоправена двойка, която укриваше обикновено в края на срока от страх да не го спрат от тренировки. Тъй като беше спортната гордост на училището, преподавателите с лека гримаса му пишеха много пресилени тройки без особени пререкания.
На четиринайсет години той беше младеж с прекрасно телосложение и правилни черти на лицето, късо подстриган според спортната мода, дисциплиниран и честолюбив. Членуваше в младежкия национален отбор, тренираше по програмата за майстори на спорта и смяташе да спечели първо място на предстоящите общосъюзни съревнования.
Треньорът Николай Василиевич, умна и опитна спортна хиена, възлагаше на него големи надежди и му предричаше голяма спортна биография. Той му отделяше много време и сърдечното му обръщение „синко“ звучеше изключително съдържателно и важно за момчето. Валера търсеше прилики с кумира си, радваше се, че косите им са с еднакъв цвят, очите им си приличат, сиво-сини, той присвиваше око като Николай Василиевич, подражаваше на пружиниращата му разлюляна походка, купи си бели носни кърпи като на треньора.