Помниш ли, Еленочка, какво нещо беше източният бряг в Крим по време на татарите? Ами вътрешността? Какви градини имаше в Бахчисарай! А сега по пътя за Бахчисарай няма нито едно дръвче — всичко е съсипано, всичко е унищожено… Тъкмо постлах на Равил да спи в Самонината стая, чувам — пред къщи спира кола. След минутка се чука. Той ме погледна тъжно: «Дошли са за мен, Медея Георгиевна.»
Лицето му стана безкрайно уморено и аз установих, че не е чак толкова млад, сигурно е прехвърлил трийсетте. Той измъкна лентата от магнетофона и я хвърли в печката: «Ще си имате неприятности, простете ми. Ще им кажа, че просто съм се отбил да пренощувам, и толкова…» Лентата, целият ми дълъг разказ, само изсъска.
Отидох да отворя, стоят двама. Единият беше Петка Шевчук, син на тукашния рибар Иван Гаврилович. И този нахалник ми казва: «Паспортна проверка. Да не пускате наематели?»
Та го направих на мат и маскара: как смееш да ми нахълтваш в къщата по нощите?! Не, нямам наематели, но сега имам гостенин у дома и те да вървят по дяволите и да не ме безпокоят до сутринта. Свиня такава, ще си позволява да ми идва вкъщи. Ако си спомняш, цялата война крепих болницата, тук изобщо нямаше освен мен никакви медицински лица. Колко цирея съм му излекувала, а един му беше излязъл дори в ухото, наложи се да го режа. Само дето не умрях от страх: ужас, петгодишно дете с всички симптоми на мозъчно заболяване, а аз каква съм, проста фелдшерка! Каква отговорност… Те се врътнаха и си тръгнаха, но колата не потегли, остана да стои горе над къщата, спряха двигателя.
А татарчето ми Равил се усмихва спокойно: «Благодаря ви, Медея Георгиевна, вие сте невероятно смел човек, такива рядко се срещат. Жалко, че няма да ми покажете утре нито долината, нито източните хълмове. Но аз пак ще дойда, времената ще се променят, сигурен съм.»
Извадих още една бутилка вино, не спахме, говорихме си. После пихме кафе, а когато съмна, той се изми, аз му опекох питка, дадох му московски консерви, които ми бяха останали от лятото, но той ми отказа: все едно щели да му ги вземат. Изпратих го до портата, чак до върха. Дъждът беше спрял, беше толкова хубаво. Петка стои до колата и вторият — до него. Сбогувахме се с Равил, а те вече отворили вратата. Ето какво се случи, Еленочка. А, и си забрави шапката. Е, викам си, още по-добре. Може нещата да се обърнат, татарите да се приберат тук и тогава да му върна шапката. Така ще е най-справедливо. Но както е рекъл Бог. Ала ти пиша спешно виж защо: макар никога да не съм се замесвала в никакви политически истории, Самоня беше спецът на подобни приключения, но представи си, че изведнъж на стари години в по-спокойни времена вземат да се заядат със старата жена, а? Та да знаеш къде да ме търсиш. А, и в миналото писмо забравих да те питам върши ли ти работа слуховият апарат. Макар, да си призная, лично аз смятам, че повечето, което се говори наоколо, не заслужава да се чуе, така че нищо не губиш. Целувам те. Медея.“
… Беше краят на април. Медеиното лозе беше прекопано, бахчата вече се бе наперила с всичките си лехи, а в хладилника й от два дни чакаше нарязан на парчета гигантски калкан, който й бяха донесли познати рибари.
Пръв се появи племенникът й Георгий с тринайсетгодишния си син Артьом. Георгий хвърли раницата на земята, спря насред двора и примижал от силното слънце, вдишваше сладкия гъст мирис.
— Режи-яж — каза на сина си, но онзи не разбра за какво става дума.
— Ето я Медея, простира пране — посочи Артьом.
Къщата на Медея се издигаше на най-горната част на Посьолок, но теренът беше стъпаловиден, на тераси и с кладенец в най-ниското. Там между големия орех и стария айлант3 беше опънато въже и Медея, която обикновено прекарваше обедната си почивка в домакински грижи, простираше изплакнатото със синка пране. Тъмносини сенки се шареха по синкавите платнища на кърпените чаршафи, чаршафите бавно се издуваха като ветрила на платноходи, сякаш щяха да отплават в грубосиньото небе.
„Защо не зарежа всичко по дяволите и да си купя къща тук — помисли си Георгий и се заспуска към леля си, която още не беше го забелязала. — А Зойка както иска. Ще взема Тьомка, Сашка…“
През последните десет години точно това му хрумваше в първите мигове в кримската къща на Медея…
Медея най-накрая забеляза Георгий и сина му, хвърли в празния леген последния изстискан и усукан на връв чаршаф и изправи гръб:
— А, пристигнахте ли… От вчера ви чакам… Сега, сега ще дойда, Георгиу.