На Артьом хич не му се ходеше на гробището, но сега вече нямаше избор и той отиде да си обуе кецовете. А Георгий взе еднодневката, сложи в нея немската сапьорна лопатка, позамисли се за кутия сребърна боя, но реши тази задачка да остане за следващия път. От закачалката в плевника свали избеляла шапка от войнишки средноазиатски комплект, който беше донесъл тук навремето, шляпна я о коляното си, та изхвърча облак фин прах, заключи къщата, пъхна ключа под нужния камък, мимиходом му се порадва — триъгълен камък с един раздвоен ъгъл — помнеше го от дете.
Георгий, бивш геолог, крачеше леко с професионален дълъг разкрач, зад него ситнеше Артьом. Георгий не се обръщаше, но усещаше как Артьом забързва и от време на време подтичва.
„Не се източи, ще прилича на Зойка“ — помисли си с обичайната горчивина.
По-малкият син Саша му беше много по-голям любимец с инатливото си безстрашие и непоклатимата упоритост, те обещаваха нещо безспорно по-мъжко от този неуверен и приказлив като момиче първороден син. Артьом пък боготвореше баща си, гордееше се с толкова явното му мъжество и разбираше вече, че никога няма да стане толкова силен, толкова спокоен и решителен, та синовната му обич беше горчиво-сладка.
Но сега настроението му прекрасно се подобри, сякаш беше навил баща си да идат на морето. Той самият не си даваше ясна сметка, че не морето му е важно, а така да тръгне с баща си по пътя, когато още не е прашен, а е свеж и млад, и да върви с него накъдето и да било, ако ще и на гробището.
Гробището беше на възвишение встрани от пътя. Горе имаше разрушена татарска част с останки от джамия — източният склон беше християнски, но след изселването на татарите християнските погребения плъпнаха и по татарския скат, сякаш мъртвите продължаваха несправедливото прокуждане.
Предните Синопли бяха погребвани главно в старото феодосийско гробище, но по това време то вече беше закрито и отчасти опустошено, та Медея с чиста съвест погреба тук мъжа си евреин, далеч от гроба на майка си. Рижата Матилда, добра християнка във всяко отношение, православна до мозъка на костите, странеше от мюсюлманите, боеше се от евреите и се стряскаше от католиците. Не се знае какво й е било отношението към разните будисти и даосисти, ако е чувала за такива.
Над гроба на Медеиния мъж стърчеше обелиск със звезда на върха и разтеглен надпис на цокъла: „Самуил Мендес, боец от ЧОН4, партиен член от 1914 година. 1890–1952.“
С надписа беше спазена волята на покойника, изказана много преди смъртта му, наскоро след войната, а звездата беше донякъде преосмислена от Медея, тя боядиса със сребърна боя и острието, върху което беше втъкната, така звездата се сдоби с шести лъч в посока надолу и приличаше на коледна, както ги рисуваха на някогашните картички, а също така пораждаше и други асоциации.
Отляво на обелиска имаше малка стела с овална снимка на Павлик Ким, кръглолик и усмихнат с умните си дръпнати очи, той се падаше племенник на Георгий и се беше удавил през петдесет и четвърта на градския плаж в Судак пред очите на майка си, баща си и дядо си — по-големия брат на Медея Фьодор.
Придирчивото око на Георгий не откри никакви нередности — Медея както винаги го беше изпреварила: оградката беше боядисана, лехата — прекопана и засадена с минзухари, донесени от източния хълм.
Георгий, колкото да не е без хич, поизправи ръба на лехата, обърса щика на лопатката, сгъна я и я хвърли в еднодневката. Баща и син мълчаливо поседяха на ниската пейчица, Георгий изпуши една цигара. Артьом не наруши бащиното си мълчание и Георгий благодарно сложи ръка на рамото му.
Слънцето клонеше към западния рид, целеше като билярдна топка падинката между двете заоблени планини Близнаците. През април слънцето залязваше между Близнаците, през септември се спускаш зад хоризонта, нанизваше се върху капелата на планината Киян.
С годините пресъхваха изворите, линееха лозята, умираше земята, която беше обиколил надлъж и нашир още в детските години, и само профилите на планините запазваха облика на местността, Георгий ги обичаше, както човек обича лицето на майка си или тялото на жена си — наизуст, със затворени очи и завинаги.
— Тръгваме — рече на сина си и се заспуска напреки към пътя през отломките на плочи с арабски надписи.
На Артьом отгоре му се стори, че сивият път сякаш се движи като ескалаторите в метрото, той чак се спря от учудване:
— Тате! — и веднага се засмя: това бяха овце, сивкавото стадо беше запълнило целия път и преливаше отстрани. — Мислех, че пътят се движи.