— Маша? — и заломоти нещо неясно.
Маша си легна в съседната стая на Самоня, без да си измие краката, без да светне лампата. Не можеше да заспи, строфите не вървяха. Съжали, че Ника беше заминала и няма с кого да сподели новите си изживявания. Запали нощната лампа и измъкна от купа книги най-дрипавата — утешителния Дикенс. Скоро чу леко потропване на прозорчето. Дръпна тъмното перде — отвън беше Бутонов.
— Вратата ли ще ми отвориш или прозореца?
— Ти не можеш да минеш през прозореца — отговори Маша.
— Щом главата ми влиза, останалото все някак ще мине — обясни Бутонов сякаш някак недоволно.
Маша завъртя дръжката:
— Чакай да мръдна масата.
Бутонов влезе. Беше мрачен, не каза нито дума и тя само слабо изохка, когато той с две ръце я притисна към себе си.
На пипане беше същата като Розка. Машините небеса отново се отвориха и портите им изобщо не бяха там, където ги бе търсила трудолюбиво и съзнателно, четейки ту Паскал, ту Бердяев, ту мъдростта на Изтока с аромат на канела.
Сега Маша с лекота, без никакво усилие се намери там, където нямаше време, а имаше само неземно пространство, високопланинско, осияно в ярка светлина, с движение, освободено от всякакъв диктат на физическите закони, с летеж, плуване и пълна забрава за всичко извън границите на единствената реалност на външната и вътрешната повърхност на разпадащото се от щастие тяло.
Тя бавно се плъзгаше надолу от последния планински връх, стиснала с устни щипка кожа от предмишницата му, когато чу простодушно-плебейския му въпрос:
— Да ти се намира цигара?
— Намира ми се — рече Маша и приземи крехко стъпало на дъсчения под.
Провери с крак — някъде на пода имаше пакет цигари. Намери го с пета, докопа го с ръка, запали и му подаде.
— Общо взето, не пуша — съобщи той, сякаш сподели нещо интимно за себе си.
— Не очаквах да дойдеш. Ти дори не ме погледна — каза тя и запали втора цигара.
— Ядосах се, че се домъкна там, не мога да понасям — откровено обясни той. — Спи ми се. Ще си тръгвам.
Стана и се облече, тя дръпна пердето. Зазоряваше се.
— През вратата ли да изляза или през прозореца? — попита той.
— През прозореца — засмя се Маша. — Така е по-близо.
… Развлеченията на Виталис бяха съвсем бебешки: той хвърляше на пода всичко възможно, така че Алдона имаше специално за него емайлирани съдове, не стъклени. С удоволствие чупеше играчки, късаше книги и при това тъничко се кискаше. Понякога изпадаше в агресия, размахваше свити в гърч юмруци и злобно крещеше.
Това дете с раждането си внесе много дрязги в живота на близките си. Гвидас беше жестоко скаран с майка си Аушра, която поначало беше против ранната му женитба за много по-възрастната Алдона, при това с дете от първия си брак, и Гвидас по настояване на майка си дълго отлага обвързването. Но се ожени веднага щом Алдона с неизлечимо болното момченце — а това се разбра от първата минута — излезе от родилния дом. Аушра изобщо не беше виждала внука си.
Донатас, първородният син на Алдона, две години търпя съмнителното предимство на здравото дете пред болното, от тайна ревност постепенно премина към открита неприязън към брат си, когото винаги наричаше „проклет крив рак“, и се премести при баща си. След някое време, тъй като животът му в новото семейство на бащата не потръгна, отиде при баба си по бащина линия в Каунас.
Горката Алдона, наложи й се да преглътне и това. Веднъж седмично — в неделя, — предварително напълнила торби с храни и играчки, тя заминаваше с първия влак за Каунас и се връщаше с последния. Бившата й свекърва, съсипана от много собствени проблеми — литовско-чифлишки, изселнически, вдовишки, — мълчаливо приемаше храната. Прикрил радостния или алчен блясък в очите си, Донатас взимаше от майка си скъпите играчки, показваше й чистите си тетрадки, пълни със скучни петици и четворки, тя учеше с него литовски и математика, после той я изпращаше до външната порта — баба му не го пускаше да излиза.
Алдона с тежко чувство напускаше Вилнюс, където оставяше детето с Гвидас, и с тежко сърце напускаше Каунас, а най-много й горчеше чувството за употребеност: всички се нуждаеха от грижите и усилията й, никой — от любовта й и самата нея. За малкия тя продължаваше да е хранеща и стопляща утроба, големият като че ли я търпеше само покрай подаръците.
А Гвидас, който се беше оженил за нея след голяма любовна несполука, случила се тук, на кримска земя, се отнасяше към нея равнодушно, безчувствено, без вътрешен интерес.